По онова време нямаше пряка връзка между Еквадор и Нова Зеландия. Хванахме подземката до Лима, оттам — полубалистичен над Южния полюс до Западноавстралийския космодрум в Пърт (по смахнато извита траектория заради Кориолисовите сили), подземка до Сидни, кратък полет до Оклънд, накрая с катер до Крайстчърч. Почти денонощие и невъзможно заплетен маршрут само за да пресечем Тихия океан. А Уинипег и Кито са на почти еднакво разстояние от Оклънд. Не се оставяйте да ви заблуждават плоските карти, ами попитайте компютъра си.
Четиридесет минути срещу денонощие. Изобщо не ме подразни дългият път. Нали бях хлътнала по Дъглас?
След още едно денонощие вече бях безнадеждно влюбена в цялото семейство.
И се изумих от себе си. Предвкусвах приятната ваканция с Дъглас. Обеща ми да не я прекарваме само в секс, а и да се пързаляме със ски. Не държах особено на ските. Знаех, че нещо се подразбира, без да го уговаряме — ще трябва да се пъхна в леглата и на братята му по брак. Това никак не ме притесняваше. Изкуствените хора поначало не възприемат половите сношения с тежката сериозност, присъща на почти всички особи, родени от майки. Повечето момичета от моята ясла започваха обучението си като професионални курви още след първата менструация. Първоначалната им задача обикновено беше да обслужват като компаньонки екипите на строителните мултинационалки. И аз минах през основното обучение, преди да се появи Шефът, за да откупи договора ми и да ме насочи към друг занаят. (Аз пък му избягах и се крих няколко месеца, но това е съвсем друга история.)
Не бих се мусила на малко приятелски секс и без обучението. Никой не търпи подобни глезотии от подрастващи лабораторни творения. Тъй и не свикваме да отказваме.
И не научаваме нищичко за семейния живот. Още първия ден накарах всички да закъснеят за следобедния чай, защото се търкалях по пода със седем хлапета на възраст от единадесет години до дребосъче, което още се напишкваше… да не говоря за две-три кучета и млад котарак, заслужил името Пречко заради необикновената си дарба да се пъха под краката на всички.
Никога не бях се потапяла в такъв живот. Не ми се искаше да свърши.
Брайън, а не Дъглас, ме заведе на ски. Хижите под връх Хът са прекрасни, а след десет вечерта не ги отопляват и само гушкането спасява от премръзване. После Вики ме откара да видя овцете на семейството, където се запознах официално и с усъвършенствано говорещо куче — огромно коли на име Лорд Нелсън. То сподели ниското си мнение за здравия разум на овцете и според мен беше право.
С Бърти отскочихме до пролива Милфърд през Дънидин („Единбърг на Южното полукълбо“), където останахме през нощта. Дънидин е страхотен, но не може да се мери с Крайстчърч. Там се качихме на неугледно параходче, за да разгледаме фиордите. Миниатюрните каюти ми се сториха достатъчни да поберат двама души само защото и край южния бряг на острова е студено и пак се гушках.
Няма други фиорди, които могат да се сравнят с пролива Милфърд. Била съм и на Лофотенските острови. Приятни са, но не промениха мнението ми.
Ако вече си мислите, че съм сляпо пристрастна като майка спрямо първата си рожба, познахте. Северният остров е великолепно място, особено с горещите си извори и знаменитото чудо на Светещите пещери. А пък Островният залив е истинска приказка. Но там ги няма Южните Алпи и Крайстчърч.
Дъглас ме заведе да погледам как опаковат огромните качета с превъзходно масло от фермата. А по държанието на Анита започнах да долавям, че пред мен вече се мержелее поканата да стана една от тях. И открих, че съм минала от „Олеле, какво ще правя, ако ме помолят?“ през „Олеле, какво ще правя, ако не ме помолят?“ до просто „Олеле, какво ще правя?!“
Нали се сещате, че не бях споменала пред Дъглас истинския си произход?
Чувала съм нормални хора да се хвалят, че разпознават изкуствените от пръв поглед. Глупости, разбира се. Всеки може да различи живо изделие, на което е придадена форма, различна от човешката — ако има, да речем, четири ръце или е гном. Но ако дизайнерите-генетици съзнателно се придържат към обичайната външност (това формално отличава „изкуствения човек“ от „живото изделие“), никой няма да забележи — дори генинженери от друга лаборатория.
Имам имунитет срещу всички видове тумори и повечето инфекции. Но не го пише на челото ми. Реакциите ми са зашеметяващи. Аз обаче не се фукам с тях, като хващам бръмчащи из въздуха мухи между палеца и показалеца си. И никога не се състезавам с нормални хора в игри, изискващи пъргавост и сръчност.
Имам необикновена памет, необикновен вроден усет за числа, посока и взаимно разположение на телата, необикновена дарба за учене на езици. Но ако вече си представяте, че това вдига коефициента ми за интелигентност до висотите на гений, нека добавя, че в нашето училище основната цел при тестовете беше да постигнем точно определен брой точки, а не да се правим на светила. Сред хора никой няма да разпознае изострената ми схватливост и хитроумие… освен при заплаха за задачата или за собствената ми кожа.