— Вече го научи! Е, може би не осъзнаваш значението му. Тонганците не са като нас. Не са бели хора, а варвари.
— Нищо подобно! — Седнах рязко в леглото и така спрях онова, което не бе и започвало. Сексът и кавгите никак не се връзват, поне за мен. — Та те са най-цивилизованият и възпитан народ в цяла Полинезия! Иначе според теб защо първите попаднали там мореплаватели са нарекли островите им Дружествени? Бърти, ти изобщо стъпвал ли си там?
— Не, обаче…
— Аз пък съм ходила. Ако забравиш жегата, все едно попадаш в рая. А мъжът на Елън… с какво се занимава? Бих разбрала веднага притесненията на Анита, ако онзи е от безделниците, които си седят на сянка и изрязват фигурки от махагон, за да ги пробутват на туристите.
— Не е такъв. Но и не мисля, че доходите му позволяват да издържа съпруга. Нито пък Елън би могла да издържа съпруг. Още няма дори бакалавърска степен. Той е морски биолог.
— Ясно. Не е богаташ… а Анита почита париците. Само че човекът няма и да е бедняк. Накрая може да стане професор в Оклънд или Сидни, да речем. Освен това в наше време не е невъзможно и един биолог да натрупа богатство. Ако създаде успешно ново растение или животно, може и да го затрупат с пари.
— Скъпа моя, ти упорито отказваш да разбереш.
— Не се инатя, но наистина е по-добре да ми сдъвчеш всичко.
— Ами… Елън трябваше да си избере подходящ за нея съпруг.
— Какво означава това, Албърт? Да е от Крайстчърч ли искахте?
— Нямаше да е зле.
— И по-богат, тъй ли?
— Не е задължително. Макар че отношенията потръгват по-гладко, ако няма излишно финансово разминаване. Полинезийско момченце и бяла наследница… такава историйка винаги намирисва подозрително.
— Ох… Значи той все пак е без петак в джоба, а тя току-що си е получила дела, така ли?
— Не съвсем. По дяволите, защо Елън не се омъжи за бял човек?! Смятах, че сме я възпитали с повече достойнство.
— Бърти, що за приказки? Все едно слушам датчанин да оплюва шведите. Мислех си, че поне в Нова Зеландия тези щуротии не виреят. Помня добре как Брайън ми втълпяваше веднъж, че маорите и политически, и по обществено положение са напълно равни на гражданите с английски произход.
— Вярно е. Не говорим за същото.
— Май съм оглупяла.
(Или Бърти показваше недостиг на ум? И маорите, и тонганците са полинезийци — защо тогава моите хора сами си забиваха трън в задника?)
Зарязах темата. Не долетях чак от Уинипег, за да обсъждам добродетелите и пороците на зет, когото не бях виждала. Хм, зет… Не ми беше лесно да си го представя. Винаги се радвах, когато малчуганите ме наричаха „мама“ вместо Марджи, но никога не бях мислила, че някой ден ще имам и зет.
А точно такъв ми се падаше според новозеландските закони. И още не му знаех името!
Замълчах си, постарах се да прогоня смущаващите мисли от главата си и оставих Бърти да ме приласкае по случай завръщането у дома. А той умее…
След малко и аз не по-малко оживено му показвах радостта си и съвсем забравих неприятния разговор.
VII
Сутринта, още преди да се надигна от леглото, реших, че няма първа да подхващам въпроси за Елън и нежелания й съпруг, а ще чакам друг да се разприказва. Все пак не биваше да се настройвам, без да съм научила всичко. Нямаше да преглътна историята просто така — все пак Елън е и моя дъщеря, — но нямаше и да припирам. Щях да изчакам Анита да се укроти малко.
Само че никой и думица не отронваше. Изнизваха се лениви златни дни, които няма да описвам, защото не вярвам да ви интересуват рождени дни и пикници. Скъпоценни за мен, адска скука за външен човек.
Аз и Вики отскочихме до Оклънд с преспиване, за да напазаруваме. Щом се настанихме в „Тасман Пелъс“, моята сестра по брак помоли:
— Марджи, нали ще запазиш в тайна онова, което ще направя?
— Не се съмнявай. Дано поне е нещо сочно. Гадже? Или две?
— Дори едно да беше, просто щяхме да му се порадваме заедно. Не, по-неприятно е. Искам да говоря с Елън, но не ми се разправя с Анита. За пръв път ми се пада сгоден случай. Ще забравиш, че съм ти казала, нали?
— Не съвсем, защото и аз искам да говоря с нея. Щом не искаш, Анита няма и да чуе за това. Вик, какво става? Ясно, Анита е много оскърбена от брака на Елън… но нима очаква и останалите дори да не приказваме с Елън? С дъщеря си?
— Уви, в момента е „нейната дъщеря“. Признавам, че Анита не се държи особено разумно.
— Личи си. Както ще да е, няма да позволя на Анита да ме откъсне от Елън. Отдавна щях да й се обадя, но не знаех кода.