— Това не е причината Анита да се разгневи. Нейната любима дъщеря — всички знаем, защо да отричаме? — си избра съпруг, когото тя не одобрява. А за парите… Не й се наложи да ги събира. Не сме поемали безусловно писмено задължение да изплащаме на децата стойността на една акция. Анита изтъкна, че нямаме и моралното задължение да източваме семейния капитал в полза на някакъв съмнителен авантюрист.
Обзе ме леден гняв.
— Вики, чудя се вече дали да вярвам на ушите си. Що за безгръбначни сте вие, щом позволявате такова отношение към Елън? — Поех си дълбоко дъх и се помъчих да овладея напиращия бяс. — Не ви разбирам. Изобщо! Но ще се постарая да ви вкарам в пътя. Когато се приберем, ще направя две неща. Първо ще седна пред терминала в дневната, когато всички са там, ще се свържа с Елън и ще поканя нея и съпруга й на гости у дома. Май за следващия уикенд, защото после се връщам на работа, а няма да пропусна възможността да се запозная със своя зет.
— На Анита ще й се пръсне някой капиляр в мозъка.
— Ще видим. После ще свикам сбирка на семейството и ще внеса предложение акцията на Елън да й бъде изплатена възможно най-бързо, без това да навреди на нашите финанси. Предполагам, че и това ще докара Анита до ярост.
— Вероятно, и то без никаква полза, защото ще натежат гласовете срещу твоето предложение. Мардж, защо искаш да влошиш нещата? И без това са достатъчно черни.
— Може би. Не пренебрегвам обаче нищожния шанс някои от вас да са чакали друг да рискува в отхвърлянето на тази семейна тирания на Анита. Поне ще знам точно как се разпределят гласовете. Вик, аз спазвам подписания от мен договор и вече съм внесла в семейството над седемдесет хиляди новозеландски долара. А защо? Защото ми бе казано, че всяко от многото ни деца трябва да получи в налични стойността на акциите си, когато напуска дома. Не възразих, а подписах. Каквото и да разправя Анита, договорите трябва да се спазват. Ако е невъзможно Елън да получи всичко наведнъж, ще настоявам моите месечни вноски да й бъдат превеждани, докато Анита събира остатъка. Поне това не ти ли се вижда справедливо?
Тя не ми отговори веднага.
— Не знам, Мардж. Имам нужда от време, за да го обмисля.
— Съветвам те да отделиш това време веднага. Защото вероятно в сряда ще гласуваш дали вкъщи ходим на крака или на глава. Няма да позволя гаврата с Елън да продължи. — Ухилих й се и подканих: — Ободри се малко, де! Хайде да се шмугнем в пощата и да се усмихваме като ясно слънце за пред Елън.
Но не отидохме до пощата. Изобщо не се обадихме на Елън. Продължихме да се джафкаме и над питиетата след вечеря. Не знам кога се счепкахме за изкуствените хора. Май Вики пак се напъваше да ми „докаже“ колко е освободена от расови предразсъдъци и всеки път затъваше по-дълбоко в тази щуротия. Маорите били готини и индианците, разбира се. Индийците и китайците също не страдали от липса на гении сред тях. Какво да обсъждаме, всеизвестни неща, но някъде трябва да се тегли чертата…
Вече си бяхме по леглата и се опитвах да заглуша в съзнанието си нейното бръщолевене, но изведнъж нещо сякаш ме удари по главата. Надигнах се на лакът.
— И как ще познаеш?
— Кое?
— Преди малко каза: „Разбира се, никой не би се обвързал с живо изделие.“ Как ще познаеш, че човекът е изкуствен? Не всички имат серийни номера на телата си.
— Е… Мардж, това вече е глупаво заяждане. Не можеш да сбъркаш произведена твар с човек. Видиш ли поне една от тях…
— Виждала съм ги, и то много!
— Значи знаеш.
— Какво знам?
— Че тези чудовища се разпознават от пръв поглед.
— Как?! Къде им е позорното клеймо, за да ги разпозная? Посочи ми поне един признак!
— Марджъри, проявяваш страшен инат! Не ти прилича, скъпа. Превръщаш разходката ни до Оклънд в нещо доста неприятно.
— Не аз, а ти, Вик. Защото ръсиш глупави, направо тъпи и гнусни чужди лъжи, без дори да си потърсила някога с какво би могла да ги подкрепиш.
(Ей този мой лаф пък е чудничко доказателство, че и изкуствените хора далеч не са супермени. В семеен спор е задължително да се избягват точно такива придържащи се към фактите, но безкрайно жестоки нападки.)
— Защо си толкова зла и несправедлива днес!?
Следващата ми постъпка не се дължеше на някаква моя солидарност с всички останали изкуствени хора. ИЧ нямат стадно чувство. Чувала съм как французите са се били и умирали за „Ла бел Франс“, но вие представяте ли си някой да се сражава и да гине за „Хомункулус Ънлимитид“ със седалище в южния индустриален район на Джърси? Доколкото мога да се разбера сама, направих го за себе си, макар и да не го обмислих предварително, също като другите най-важни решения в живота си. Шефът твърди, че същностните мисловни процеси при мен протичат само в подсъзнанието. Май е прав.