Скочих от леглото, смъкнах яростно нощницата си и застанах пред Вики.
— Огледай ме! — изръмжах. — Изкуствен човек ли съм или не? По какво познаваш?
— Марджи, стига си се показвала! Всички знаем, че имаш най-хубавото тяло в семейството. Не е нужно и сега да ми го натякваш.
— Отговори ми на въпроса. Кажи ми по какво съдиш. Ако искаш, използвай тестове. Но искам да чуя по кои признаци познаваш дали съм родена или създадена в лаборатория.
— Ти си едно много разюздано момиче, ето каква си.
— Вероятно не грешиш. Но от кои лоши момичета съм — естествените или изкуствените?
— Ама че труден въпрос! От естествените, разбира се.
— Този път сбърка. От изкуствените.
— О, стига с тези глупости… Облечи си нощницата и хайде да спим.
Вместо да я послушам, аз започнах насила да й набивам истината в главата — разказах й коя лаборатория ме е проектирала, споменах датата, когато са ме извадили от изкуствената утроба (моя „рожден ден“, макар и ИЧ да се „препичат“ вътре малко по-дълго, за да се ускори съзряването им след това). Принудих я да изслуша описание на живота в ясла към лабораторията. (Поправка: в яслата, където израснах аз. Другаде може да е различно.)
Разказах твърде сбито живота си по-нататък. Вече сипех почти само увъртания, защото не можех да издавам тайните на Шефа. Повторих каквото бях казала отдавна на семейството — аз съм търговска пътничка, изпълняваща поверителни поръчения. Ана си бе втълпила още преди години, че съм емисар на някоя мултинационалка. Напълно разбираема грешка, в която я поощрявах да упорства, защото никога не отрекох.
По едно време Вики измрънка:
— Марджи, за твое добро ми се иска да не беше наприказвала толкова дивотии. Подобни лъжи могат да погубят безсмъртната ти душа.
— Нямам душа. Именно това се мъча да ти обясня.
— Спри най-после! Родена си в Сиатъл. Баща ти е бил електронен инженер, а майката ти — детска лекарка. И двамата си загубила при земетресението. Нали ни разказа толкова подробно детството си, показа ни снимки…
— „Мама е епруветка, тате е скалпел.“ Вики, вероятно има около милион изкуствени човеци, чиито „рождени данни“ са били „унищожени“, когато Сиатъл се срина. Никой няма да ги преброи, защото никой не може да провери лъжите им. А след злощастните събития през този месец мнозина от себеподобните ми ще се окажат „родени“ в Акапулко. Принудени сме да търсим пролуки в системата, за да се спасим от гоненията, на които ни подлагат невежите и предубедените.
— Сега пък ме изкарваш невежа и предубедена!
— Ти си много сладко момиче, на което по-възрастните са напълнили главата с противни измислици. Опитвам се да поправя стореното от тях. Но ако предпочиташ, остани си с превръзката на очите.
Млъкнах и си легнах. Вики не ми пожела лека нощ. И двете се въртяхме дълго, преди да заспим.
Сутринта се преструвахме, че нищо особено не сме си казали. Вики повече не спомена Елън, аз — изкуствените човеци. Веселият излет до града се вкисна напълно. Напазарувахме каквото беше нужно и се прибрахме с вечерния полет. Не изпълних заплахата си и не се обадих на Елън, щом влязохме у дома. Не я бях забравила, но се надявах да поизчакам, докато настроението се смекчи поне малко. Сигурно съм се показала бъзливка, де да знам.
В началото на следващата седмица Брайън ме покани да го придружа. Отиваше да огледа някакъв имот от името на свой клиент. Беше дълго и приятно пътуване, обядвахме в лицензиран извънградски хотел — фрикасето уж беше от шилешко, но ми се стори, че овцата доста е поживяла, преди да попадне на трапезата. Все едно, погълнахме ястието с по няколко халби светло пиво. Масата ни беше в гъстата сянка на клонато дърво.
След десерта — ягодова торта, при това напълно поносима — Брайън подхвана:
— Марджъри, искам да поговоря с теб за странната случка, която Виктория сподели с мен.
— Е, какво има?
— Мила, повярвай — нямаше дори да спомена, ако не ми се стори, че Вики е много разстроена.
Запъна се и макар да почаках, не измисли как да продължи.
— Брайън, тя обясни ли ти причината за лошото си настроение?
— Да. Според твърденията й ти си заявила пред нея, че всъщност си живо изделие, представящо се за човек. Съжалявам, но това чух от Вики.
— Да, казах й го. Но не с тези думи.
Не обясних нищо и след малко Брайън изрече благо: