Накрая останах доволна и излязох от кабинката. Попитах усмихнатата служителка дали ако се спусна в метрото от фоайето, ще стигна бързо до „Дебелака“. Тя ми обясни ясно и кратко откъде да мина. Слязох и се пъхнах на секундата в подземката до Момбаса. Естествено платих си билета с налични.
Момбаса е само на половин час — тоест 450 километра, но пък е на брега и в сравнение със задуха там климатът на Найроби е истински рай. И оттам се махнах, без да се помайвам. Двадесет и седем часа по-късно вече бях в провинция Илинойс на Чикагската империя. Бихте могли да се учудите, че съм изминала тринайсет хиляди километра за толкова много време. Да, но не минах нито веднъж през МЗИП службите. И не посегнах към кредитна карта, чужда или своя. Дори успях да открадна седем часа за сън в Свободния щат Аляска. Не бях дремвала човешки през двете денонощия, откакто напуснах космическия град в точка Ел Пет.
Питате как съм успяла ли? Всеки занаят си има тайни. Може никога повече да не мина по този маршрут, но все някой със сходни занимания ще го използва. А и както казва моят шеф, щом всички правителства затягат гайките до скъсване със своите компютри, „оченца“ и още деветдесет и девет електронни гадости, свободните хора са морално задължени да отвърнат на удара. Да се возят в нелегалното метро, за да спомогнат за издръжката му, да затварят плътно щорите и завесите, да пробутват заблуди. Компютрите са безмозъчни буквояди, а пък електронните бази данни всъщност не струват като архив… затова бъдете нащрек за всяка възможност да ги прецакате. Ако не успеете да се отървете от данъци, платете малко повече, за да побъркате машинките им. Размествайте цифрите, ако грешката изглежда невинна. И тъй нататък…
Искате ли да обиколите половината планета, без да оставяте следи, най-важното е да плащате кеш. В никакъв случай на кредит, за да не ви запомнят компютрите! А даването на пари никога не бива да изглежда като груб подкуп. Всяко минаване на сума от ръка в ръка трябва да се уреди така, че да не засегне достойнството на получателя. Колкото и изумителни да са заплатите на обществените служители, неизкоренимо е убеждението им, че са оставени едва ли не да гладуват. Ясно е, че всички те са си крадци по душа, иначе нямаше да се подредят на държавната хранилка. Достатъчно е да помните тези факти и да внимавате — подкупният служител няма самоуважение, затова изисква да проявите поне привидно респект към него.
Винаги се съобразявам с потребностите им, затова и този път пътувах без никакви произшествия. (Не бих си позволила да включа в засягащите ме инциденти това, че „Найроби Хилтън“ хвръкна във въздуха броени минути след като го напуснах. Още не съм затънала толкова безнадеждно в манията за преследване, за да си въобразя, че атентатът имаше нещо общо с мен.)
Вярно, щом чух новината, побързах да се отърва от четирите кредитни карти и паспорта, но и без това скоро щях да проявя тази задължителна предпазливост. Ако противниците имаха намерение да ме отстранят от играта — възможно, но не особено вероятно, — все едно бяха замахнали да убият муха с брадва, като унищожиха недвижимост за много милиони крони и убиха или раниха стотици, дори хиляди други хора. Не вярвах да са чак толкова далеч от професионализма.
Е, всичко става на този свят… Аз пък най-после се добрах до Империята след изпълнението на поредната задача само с дребни затруднения. Когато слязох на Линкълн Медоуз, вече умувах дали съм събрала достатъчно червени точки пред Шефа, за да изкрънкам от него няколко седмици отдих и развлечения в Нова Зеландия. Моето семейство, седемчленна С-група, живееше в Крайстчърч. Не ги бях виждала от няколко месеца. Крайно време беше!
Засега обаче се наслаждавах на чистия въздух и селската красота на Илинойс. Не можеше да се сравнява с Южния остров, но поне заслужаваше второ място в класацията. Хората разправят, че някога тези ливади били стъпкани под боклучави заводи. Не е за вярване. Днес единствената сграда срещу станцията на подземката е конюшнята на „Ейвис“.
Отпред се виждаха два файтона под наем на „Ейвис“, както и обичайните двуколки и фермерски каруци. Тъкмо започнах да си избирам някое от возилата под наем и познах пристигащото ландо марка „Локхийд“, в което бяха впрегнати чифт чудесни червеникавокафяви коне.
— Чичо Джим, насам! Ето ме!
Кочияшът докосна цилиндъра си с края на камшика и спря точно пред стъпалата, на които стоях. Слезе от капрата и свали цилиндъра си.
— Госпожице Фрайди, за мен е радост да ви приветствам със завръщането у дома.