— Е… Прав си. Не разбирам. Но би трябвало и тя да прави същото за нас.
— Заниманията с правото и общуването с хората ме научиха каква огромна разлика има между желаното и действителното. Живял съм с Анита по-дълго от всички останали в семейството. Научих се да се примирявам с малките й чудатости. Може би все пак не съзнаваш, че точно тя е спойката на цялото семейство.
— Как тъй?
— Очевидно е — та тя направо е наш попечител! Незаменима е в управлението на семейните финанси и бизнес. А ние — останалите, не само не искаме да се захванем с тази работа, но и подозирам, че изобщо не бихме могли да се мерим с нея. Тя обаче е глава на семейството не само в това. И в прекратяването на детските свади, и в хилядите други дреболии от всекидневието намира правилното решение. Групово семейство като нашето се нуждае от силен и способен водач.
(„Силен и способен тиранин!“ — изсъсках безмълвно.)
— Е, Марджи, момичето ми, ще потърпиш ли малко, за да може старият Брайън да уталожи нещата? И вярваш ли ми, че обичам Елън?
Погалих ръката му.
— Разбира се, мили.
(„Само не протакай цяла вечност!“)
— А когато се приберем вкъщи, ще кажеш ли на Вики, че си се шегувала, ще й се извиниш ли? Моля те, съкровище.
(Опа! Толкова усилено размишлявах за ужасната история с Елън, че забравих от какво започнахме.)
— Не ме припирай толкова. Ще чакам и ще се старая да не дразня излишно Анита. Но няма да угаждам и на расистките предразсъдъци на Вики.
— Нищо подобно не искам от теб. В семейството май имаме разногласия и на тази тема. Аз споделям мнението ти, ще се убедиш, че и Лизи те подкрепя. Вики е разколебана. Търси отчаяно начин да върнем Елън в семейството. Поприказвахме си и тя вече е готова да признае, че тонганците с нищо не са по-лоши от маорите, а най-важното е какъв човек си е избрала Елън, не от коя раса е. Ти обаче много си я разстроила със странните си шеги.
— Аха… Брайън, веднъж спомена, че почти си завършил биология, преди да избереш правото.
— Да, но „почти“ е малко преувеличено.
— Значи ти е известно, че изкуственият човек биологично е неотличим от обикновените хора. Липсата на душа не личи от пръв поглед, нали?
— Мила, аз съм само член на енорийския съвет, а не духовник. Душите не са по моята част. Но не е особено трудно да различиш живото изделие.
— Не съм споменавала за живи изделия. Понятието обхваща дори говорещите кучета като Лорд Нелсън. А според определението за изкуствен човек формата и външността му не се отличават от типичното за човешката раса изобщо. Е, как ще го познаеш? А Вики ми изтърси глупостта, че веднага си личало. И аз й посочих себе си като пример. Брайън, мога да кажа с удоволствие, че телесно ме познаваш от връхчетата на косата до петите. Аз нормално роден човек ли съм или изкуствено създаден?
Той се ухили и облиза устни.
— Прекрасна Марджи, готов съм да свидетелствам във всеки съд, че си човек до деветия знак след десетичната запетая… освен на местенцата, където си ангелче. Да бъда ли по-конкретен?
— Драги ми Брайън, познавам предпочитанията ти. Благодаря ти. Сега да поговорим сериозно. Да допуснем все пак, че съм изкуствен човек. Може ли мъж, легнал с мен, както ти снощи и много нощи преди това, да познае по нещо каква съм?
— Мардж, я да зарежем тези майтапи. Никак не ми е забавно.
(Понякога нормалните хора ме вбесяват до полуда.)
Натъртих сопнато:
— Аз съм изкуствен човек!
— Марджъри!…
— Няма да повярваш на честната ми дума, така ли? Искаш ли да ти докажа?
— Не искам да слушам повече. Престани веднага! Или, Господ да ми прости, ще те набия, като се приберем. Марджъри, никога не съм посягал на жена, но ти вече си просиш боя.
— Дали ще можеш? На чинията ти има парченце от тортата. Ей сега ще го взема, а ти се опитай да ми попречиш. Плесни с ръце над чинията, за да ме спреш.
— Не се дръж толкова глупаво…
— Опитай. Но не ти достига бързина.
Погледите ни се срещнаха. Изведнъж той понечи да събере ръцете си над чинията. По рефлекс минах на свръхскорост, хванах вилицата си, набодох остатъка от тортата, измъкнах го измежду събиращите се длани на Брайън и отново забавих движенията си точно когато опрях парчето до устните си.