(Когато пораснах, започнах да проумявам, че онази пластмасова лъжица в яслата не е показвала презрението им към мен. Искали са да ме опазят жива и здрава. Като малка още не бях добавила и сръчност към бързината си.)
Не знам думите, с които да опиша лицето на Брайън в този миг.
— Повярва ли ми? Не, виждам, че не те убедих. Хайде, стисни ми ръката.
Той се поколеба, но хвана ръката ми. Оставих го да стисне с все сила, после полека започнах да стягам пръстите си.
— Не искам да те нараня. Кажи ми кога да спра.
Брайън не е лигльо, виждала съм го да понася болка много търпеливо. Тъкмо да се откажа, за да не му надробя костите в китката, и той изпъшка:
— Стига!
Веднага започнах да му разтривам ръката.
— Миличък, изобщо не ми хареса да ти причинявам болка, но трябваше да те убедя, че казвам истината. Обикновено се пазя да не проличи нито силата ми, нито светкавичната ми реакция. Но имам нужда от тези преимущества в работата си. Няколко пъти ми спасиха живота. Искаш ли още доказателства?
— Време е да си вървим — отвърна той.
По пътя не разменихме и десетина думи. Много обичам да се возя в двуколка, теглена от кон, само че тогава с удоволствие бих я заменила с нещо шумно и механично… но бързо!
През следващите дни Брайън ме отбягваше. Виждах го само в трапезарията. Една сутрин Анита ми каза:
— Марджъри, ще отскоча до града да свърша малко работа. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?
Естествено отговорих с „да“.
Отби се на няколко места по „Глостър“ и „Дъръм“. Не забелязах да има нужда от помощта ми в нещо. Реших, че просто е искала да й правя компания, и се зарадвах. Анита е чудесна, докато не й се противопоставиш.
Щом тя си свърши работата, тръгнахме по брега на Ейвън, навлязохме в парка „Хагли“ и ботаническата градина. Тя избра слънчево местенце, откъдето можехме да погледаме птиците, и си извади плетивото. Подхвърляхме си по някоя приказка или си седяхме ей така.
Мина около половин час, преди телефонът й да избръмчи. Тя го извади от торбата и го притисна плътно до ухото си.
— Ало? Да. Благодаря.
Прибра телефона, без да ми каже кой й се е обадил. Нейна си работа.
Заговори обаче със заобикалки:
— Марджъри, ти някога изпитвала ли си угризения? Или чувство за вина?
— Случва ми се понякога. Намекваш, че би трябвало да ги изпитвам и сега ли? За какво?
Порових усилено в паметта си, защото се бях старала да не ядосвам с нищо Анита.
— За лъжите и измамите, с които се вмъкна сред нас.
— Моля?!
— Не се преструвай, че не разбираш. За пръв път говоря с твар, която не е създадена от Бог. Не знам дали си способна да осъзнаеш значението на думи като „угризения“ или „вина“. Но едва ли има значение, след като сама реши да смъкнеш маската си. Семейството внесе иск за анулиране на брака с теб. Брайън в момента е при съдията Риджли.
Изпъчих се срещу нея.
— И на какво основание? Нищо лошо не съм ви сторила!
— Как не… Може и да си забравила, но нашите закони не допускат същества, които не принадлежат към човешката раса, да сключват брачни договори с хора.
VIII
Час по-късно вече летях към Оклънд и имах време да обмисля на спокойствие своето безразсъдство.
За почти трите месеца, откакто си поприказвахме с Шефа онази нощ, си бях позволила да приема по-спокойно положението си. Нали той ме уверяваше, че „не само съм човек колкото и Прамайката Ева“, но и никой нямало да ми повярва, ако разкрия произхода си.
Почти позна. Само не бе предвидил колко инат мога да вложа в усилието да убедя някого, че според новозеландските закони не бива да бъда смятана за пълноценна личност.
Първо ми щукна да поискам цялото семейство да ме изслуша. И научих, че вече са ме обсъдили, без да ме поканят, и са ме изритали единодушно.
Дори не се върнах повече в къщата. По телефона бяха съобщили на Анита, че вещите ми са предадени на съхранение в багажното отделение на летището.
Все пак бих могла да настоявам за последен разговор, вместо да вярвам на Анита. (И защо ли да й вярвам?) Но какво щях да постигна? Да ги надвикам ли? Да докажа правотата си? Стигнаха ми пет секунди да осъзная, че всичко, което обичах толкова, е изчезнало. Като ланския сняг, като спукан сапунен мехур. Вече не бях „от семейството“. И онези деца не бяха мои. Никога повече нямаше да се търкалям по пода с тях.
Умувах за това мъчително и едва не пропуснах да науча колко „щедро“ се е отнесла Анита с мен. В договора, който бях подписала със семейната корпорация, имало текст с дребен шрифт — наруша ли някое от условията, не само губя внесената до момента сума, но и трябва да изплатя незабавно остатъка от дълга си. Ха, ако съм „нечовек“, това нарушение ли е? (А нито веднъж не бях закъснявала с месечните вноски…) Изведнъж се оказа, че трябва да намеря отнякъде двойно повече пари, отколкото бях наляла в касичката досега.