Те обаче проявиха „снизхождение“. Ако се разкарам кротичко и бързичко, няма да предявят законния си иск срещу мен. Не чух какво би ме сполетяло, реша ли да остана и да вдигна шумен скандал.
Защото се махнах на минутата.
Не ми е нужен кукудоктор, за да ми обясни, че сама съм пожелала да си причиня всичко това. Ясно ми беше още докато научавах лошата новина от Анита. По-важният въпрос беше: защо?
Дори не се опитах да се залъгвам, че съм го сторила заради Елън. Напротив — след това изпълнение стана абсолютно невъзможно да й помогна с нещо.
Тогава защо?
От ярост.
Не открих по-правдоподобен отговор. Яростна враждебност към цялата човешка раса, която бе решила непреклонно, че аз и подобните ми не заслужаваме равноправие и справедливост. Тази враждебност се бе наслагвала у мен още от първия ден, през който проумях, че други деца имат привилегии, от които съм лишена, само защото те са родени от майки.
Щом започнах да се преструвам на нормален човек, сдобих се с привилегиите, но яростта не избледняваше. Напротив — само напираше още по-свирепо, защото не можех да й дам воля. И ето че настъпи ден, когато за мен стана по-важно да открия дали това приютило ме семейство ще ме приеме каквато съм, вместо да запазя щастливата връзка с цената на лъжи.
Е, открих. Никой от тях не ме разбра и защити… както бяха постъпили с Елън. Май се бях примирила със загубата още когато научих какво са сторили на дъщеря си. Но това равнище от психиката ми е заровено толкова надълбоко, че не го познавам добре — тъмната дупка, с която всъщност мисля, ако се вярва на Шефа.
Изтърсих се в Оклънд твърде късно, за да се кача в ПБ до Уинипег. Запазих си място за следващия полет и оставих всичко на съхранение, освен малкия си сак. Зачудих се какво да правя през оставащите ми двадесет и един часа и веднага се сетих за ласкавия вълк Йън. Както ми бе казал, имах шанс едно към пет да го заваря в града, но апартаментът му (стига там да не се е разположил някой негов приятел) можеше да се окаже по-приятен от безлична хотелска стая. Отидох при най-близкия обществен терминал и набрах кода.
Екранът светна след секунди. Появи се весело и доста хубавичко женско лице.
— Здрасти! Аз съм Запалката. А ти коя си?
— Марджъри Болдуин. Май съм сбъркала. Търся капитан Торми.
— Нищо не си сбъркала, сладурче. Почакай само да го пусна от клетката. — Тя се обърна и се отдалечи от камерата. — Ей, дребосък! Едно маце-убиец те търси по бръмчилото. И ти знае истинското име.
Още щом се дръпна, видях голите й гърди. След секунда можах да я огледам цялата — нямаше едно парцалче по себе си. Свежо тяло, малко широчко в дупето, но пък с дълги крака, изящна талия и цици като моите… от които никой не се е оплаквал досега.
Изругах под носа си. Знаех добре защо потърсих капитана — за да забравя трима мъже в прегръдката на четвърти. Намерих го, но изглежда беше зает в момента.
Той се появи облечен, макар и оскъдно — препасан с лава-лава от кръста надолу. Погледна учудено, след секунда ме позна.
— Ей, ама това е… госпожица Болдуин! Страхотно! Къде си?
— На космодрума. Обадих се за всеки случай, поне да ти кажа „здрасти“.
— Остани където си. Не мърдай, не дишай! За седем секунди ще навлека панталон и риза, после ще дохвърча да те взема оттам.
— Недей, капитане. Пак съм само замалко тук.
— Докъде летиш този път? И кога?
Всичките дяволи ме взели! Не се сетих да измисля нещо предварително. Истината често е по-добра от нескопосаните лъжи.
— Връщам се в Уинипег.
— Аха! Говориш с каруцаря, който ще кара бричката. Утрешният полет е в моя график. Кажи ми точно къде си и ще дойда след… четирийсет минути, стига да намеря навреме някое файтонче.
— Много си мил и си безнадеждно побъркан. Чудя се как ще се оправиш и със сегашната си компания — онова момиче, Запалката.
— Вярно, измислихме й прякор съвсем на място. Това е сестра ми Бети, която вече живее в Сидни. Отсяда тук, когато прескочи до Оклънд. Май ти споменах за нея предишния път. Ей, Бети, ела да се представиш официално! И си наметни нещо.
— Малко е късничко да спазвам приличието — изхили се тя, но все пак загръщаше лава-лава около бедрата си, когато пак застана пред камерата. Май имаше проблеми — изглежда бе обърнала две-три чаши. — О, майната му! Брат ми все ме възпитава, мъжът ми поне се отказа отдавна. Сладурано, чух те какво каза. Вярно, сестра съм му, че и омъжена при това. Освен ако искаш да го докопаш. Тогава на секундата му ставам годеница. Е, казвай, мъж за постоянно ли си търсиш?