Е, какви са шансовете? Да речем, едно към девет. Разшетам ли се на пълни обороти, ще ги дотъкмя до едно към седем. Слабото място на моя (честно казано — нескопосан) замисъл беше сериозната вероятност да ме забележат, преди да се изнеса от къщата… Защото открие ли ме някой — не, когато ме открие, не само ще се наложи да го убия, но и да свърша работата тихо…
…Иначе ми оставаше да чакам, докато ме очистят, тоест докато Майора реши, че няма какво повече да измъкне от мен. Колкото и скарани със занаята да бяха тези палячовци, не очаквах от тях да са олигофрени. Поне Майора не беше чак такъв глупак, че да остави жива свидетелка, която отгоре на това са изтезавали и насилвали.
Наострих слух и зачаках. Нито звук. Нямаше смисъл да отлагам. С всеки пропуснат миг приближавах момента, когато някой ще се размърда. Отворих очи.
— Виждам, че си се събудила. Добре.
— Шефе! Къде съм?
— Що за изтъркана фраза? Фрайди, очаквам повече от теб. Опитай отново.
Огледах се. Болнична стая, съдейки по обстановката. Никакви прозорци, меко осветление. Типичната гробна тишина, само подчертавана от шепота на вентилацията.
Пак се вторачих в Шефа. Каква приятна гледка! Все същата грозновата превръзка — защо не отдели време да му регенерират окото? Беше облегнал патериците си на масата, за да са му подръка. Носеше обичайния торбест костюм от пясъчна коприна, изглеждаше като зле скроена пижама. Ужасно му се зарадвах, признавам си.
— Все пак искам да знам къде съм попаднала. И как. Разбрах, че сме под земята, но що за място е това?
— О, да, под земята сме, и то на доста метри. „Къде“ ще научиш ако и когато е необходимо да знаеш. Няма да повтаряме грешката с фермата. На открито сред природата е приятно, но твърде много хора знаеха точно къде се намира. „Защо“ е очевидно. „Как“ може и да почака. Докладвай.
— Шефе, ти си най-досадният човек, когото съм срещала.
— Упражнявам това свойство от десетилетия. Докладвай.
— А баща ти е срещнал майка ти на групова оргия. И дори не си е свалил шапката.
— Запознали са се по време на пикник, уреден от баптистко неделно училище, и тогава още са вярвали във вълшебници и феи. Докладвай.
— Ама че си непоносим! Пътуването до Ел Пет мина без инциденти. Намерих господин Мортенсън и му предадох съдържанието на моя фалшив пъп. Графикът ми беше нарушен от твърде необичаен фактор. В космическия град върлуваше епидемия от белодробно заболяване с неизвестен причинител, аз също се заразих. Господин Мортенсън прояви извънредна любезност. Остави ме в дома си и неговите съпруги положиха за мен нежни и неуморни грижи. Шефе, искам да им се отблагодарим за това.
— Запомних. Продължавай.
— През повечето време не можех да си събера малкото ум в главата. Затова закъснях с цяла седмица. Но щом се почувствах достатъчно здрава за пътуване, тръгнах, защото господин Мортенсън ме увери, че вече нося необходимото в себе си. Как го направихте, Шефе? Пак ли пъпът?
— И да, и не.
— Това не е отговор!
— Факт е, че използвахме кухината в пъпа ти.
— Така си и мислех. Въпреки че там уж нямало нервни окончания, усещам нещо — може би разпъване, — когато е пълна.
Притиснах кожата около пъпа си и напрегнах коремните си мускули.
— Ей, празна е! Вие ли извадихте обекта?
— Не. Сториха го нашите противници.
— Значи съм се провалила! Шефе, какъв срам!
— Не — поправи ме той благо, — ти успя. Въпреки огромната опасност и почти непреодолимите препятствия ти се справи великолепно.
— Сериозно? — (Някога да са ви окачали на ревера кръста „Виктория“?) — Шефе, зарежи увъртанията и давай направо.
— Непременно.
Май е редно първо аз да обясня нещо. Имам си миниатюрно подобие на кенгурска торбичка, създадено от пластични хирурзи — точно зад пъпа ми и не особено голямо. Но пък в обем един кубически сантиметър можете да пъхнете претъпкан с информация чип, нали? Изобщо не личи, защото изкуственият сфинктер затваря белега. Пъпът ми изглежда съвсем нормално. Непредубедени ценители са ми казвали, че имам хубав стегнат корем и приятен за окото пъп… а в някои случаи това е далеч по-важно от красивото лице, с каквото не мога да се похваля.
Сфинктерът е от силиконов еластомер, затова кухината е затворена дори аз да съм в безсъзнание. Необходимо е, защото там наистина липсват нервни окончания за съзнателен контрол над свиването и отпускането на мускулите, както е с ануса, влагалището, а при някои хора и с гърлото. За пълненето на кухината вземате малко вазелин или смазка — само не на петролна основа! — и бутате с нокът, стига да не сте оставили остри ръбове по него. За опразването е достатъчно да поотворя изкуствения сфинктер с пръстите на двете си ръце и да си свия силно коремните мускули. „Товарът“ изскача.