Но дори само при спомена за този откъс в устата на отшелника се надигна горчива злъч и му се догади — по същия начин бе реагирал и когато Розана му разказа за пръв път за проклятието, което тегне над жените, както и по-късно, когато пътят му го отведе при вещиците от юга, за които се говореше, че използват менструална кръв в любовните си еликсири. Той бе едва на единайсет, когато един следобед Розана, година по-голяма от него, му обясни, че този път няма да се надбягва с него нагоре по баира. Сякаш за една нощ тя бе станала жена и го бе изпреварила безвъзвратно в развитието си. Оттогава насетне той я гледаше с благоговение.
Конрад най-сетне взе решение. Не можеше да се справи с тази сурова, първична женственост. Изправи се на крака и тръгна към отшелническия си дом, в посока противоположна на тази, в която се бе отдалечил Фабиано. Беше му нужна още информация, за да установи самоличността на послушника.
Когато гостът се върна и двамата се поздравиха на входа, лицето на младежа беше начумерено. Конрад му посочи масата и посегна към торбата с храна, окачена на мертека. Наля две чаши вода от стомната, разряза самун хляб по дължина и натъпка коматите с парченца сирене и зърна грозде. Подаде закуската на Фабиано и подхвана уж небрежен разговор.
— Брат Иларион още ли отговаря за послушниците в „Сакро Конвенто“?
— О, вече нарушаваме тишината? — Въпросът на отшелника сякаш повече раздразни, отколкото изненада госта. — Брат Конрад, ако имаш да ме питаш нещо, карай направо. Както е видно, досетил си се, че съм жена. Не е нужно да разиграваш глупави сценки.
— Моля? — Изведнъж се почувства ужасно неловко.
— Събуждам се, завита с допълнителна дреха, а ти спиш навън. Какво следва да заключа? Любезният стопанин е установил, че споделя покрива си с жена, и й предлага наметалото си. За което му благодаря. От друга страна, глупавият господин предпочита да умре от студ, но да не рискува да се зарази с женската поквара, по-страшна и от чума. И изхвърча от къщата, за да брани непорочната си душа. Виж, за това не съм му благодарна! — Тя откъсна със зъби залък хляб, сякаш й се искаше да си гризне от плътта му. — Правилно ли схванах нещата? — Бледата кожа на лицето и врата й порозовя, в черните й очи заблестя заплаха.
Лицето на Конрад също пламна. Дръзките й слова го смутиха и той не знаеше как да реагира. Тя провали всичките му опити да се прави на умен, това добре, но по този начин демонстрира пълно незачитане на расото му. Имаше всички основания да й се ядоса — в името на положението си, ако не заради самия себе си.
— Всъщност името ми е Амата — продължи тя, преди той да има възможност да й възрази. — Фабиано се казва… по-точно се казваше… брат ми.
Докато се хранеше, тя побутваше пергамента на Лео, дъвчеше и говореше едновременно.
— По-скоро трябваше да се представя като сестра Амата. Аз съм послушница в „Сан Дамиано“. Слугата на една благородница донесе това съобщение в нашия манастир и майката абатиса го повери на мен. Аз изпълнявам доста от поръчките й. — Стрелна го с блеснали очи. — Имате ли представа, брате, колко е опасно дори за мъж, дори за монах, да прекоси сам тези планини? Ако разбойническа шайка установи, че са хванали жена… едва ли щях да се разделя само с кесия сребърници или чифт нови сандали, ами и с гърлото си, което щеше да зейне като отворения портал на замък. Животът би бил по-ужасен и от смъртта, пък дори и от вечните мъки в ада.
— Мери си приказките, дете! Богохулстваш! — не се сдържа Конрад. — Няма нищо по-страшно от вечното прекъсване на непосредствената връзка с Бога.
Амата го стрелна с кос, язвителен поглед.
— Аз знам какво говоря, братко, но не съм убедена, че ти си наясно. Нарича се действителност — едно място, което подозирам, че не си виждал от доста години. И още нещо — престани да ме наричаш „дете“! Скоро ставам на седемнайсет. Ако не живеех в манастир, досега да имам собствено семейство и в полите ми да се мотаят няколко дребни дечица. — Усмихна му се, но не с любезност. — Твоята Розана не е ли била омъжена на моята възраст?
Конрад й отвърна със същия пламнал поглед. Не й влиза в работата да разпитва за Розана. И бездруго вече й разказа предостатъчно.
Всъщност приятелката му се омъжи късно, чак на шестнайсет години. Той бе изкарал няма и два месеца при монасите, когато пристигна писмото й. Родителите й я сгодили за търговеца Кинто, така пишеше, и тя се надявала Конрад да се помоли за нея и да й даде благословията си. Той прекара следващите няколко дни в пост, за да успокои мислите си след научаването на тази новина. Молитвите му за Розана дойдоха доста по-късно.