„Докато недъгът му се влошаваше ден след ден и положението като че ставаше още по-ужасно от липсата на грижи, брат Елиас, когото Франциск бе избрал да заеме мястото на негова майка и да бъде баща по отношение на останалите братя, най-сетне го убеди да не отказва да приеме лекарството.“
Когато Елиас е диктувал това, явно е нямал причина да крие времето на ослепяването, нито своето собствено участие в опитите за излекуване. Кой тогава след време е разпространил легендата за жаркото източно слънце, пронизващо очите на светеца, ако не Елиас — и защо? В биографията на Тома не се споменаваше името на спътника на свети Франциск при пътуването му до двора на султан Мелек ел Камел. Но името на Бонавентура се споменаваше!
Конрад се сети за отговора на Лодовико, когато попита библиотекаря защо името на Илуминато му се е сторило познато. „Придружаваше нашия учител при опита му да обърне султана във вярата.“ Пак Илуминато! Несъмнено именно той е разказал на Бонавентура подробностите от пътуването на Франциск на изток, точно както Елиас е вменил своята версия на Тома. Но това не обясняваше на Конрад защо Илуминато е изпитвал необходимост да обяснява по различен начин ослепяването на свети Франциск години след като Тома е приключил своята биография.
Конрад извади бележките, които си бе водил в „Сакро Конвекто“, и преписа цялата глава, озаглавена „За жарта на блажения Франциск и болестта на очите му“. Един ден, ако е рекъл Бог, ще прочете отново тези откъси и ще разбере защо точно учителят му е преценил, че моментът на заболяването е достатъчно важен, че да бъде включен в писмото.
Беше по-сигурен от всякога, че тайната на Лео е съсредоточена върху събитията, които са довели до получаването на стигмата или са дошли непосредствено след нея. Впоследствие, когато се запозна и с другата книга, която Амата донесе от „Сан Дамиано“ — преписът на Житие от тримата другари, съхраняван от кларисите, — той съсредоточи вниманието си направо върху тази случка от живота на светеца. Откритото там го накара за пореден път да се впусне да рови трескаво из бележките си.
— Става въпрос за явна лакуна, мадона — обясни той на дона Джакома по-късно същата вечер. — Толкова обширна празнина, че цял пъдарин може да мине през нея. Вече знам как е обруган Другарят, но все още не мога да отговоря на Лео защо. Или от кого. — Съмняваше се, че благородницата ще схване подробностите около най-новото му откритие, но я покани в стаята си, понеже имаше нужда да сподели с някого, за да не се пръсне.
— Виж тук — продължи той, като плъзгаше пръст по цяла една страница. — Шестнайсетата глава на „Другаря“ завършва със събитията, случили се през 1221 г. Следва обобщението за стигмата — в лето Господне 1224, — а нататък книгата прескача към смъртта на свети Франциск през 1226.
Къде са петте години след 1221? Тогава са се случили редица важни промени — както в живота на свети Франциск, така и в самия орден. Лео и останалите другари за нищо на света не биха пропуснали нито едно събитие от толкова важен период.
— С изключение само на появяването на стигмата.
— О! Това беше другото, което исках да ти покажа. Погледни това описание на свети Франциск, точно преди появата на серафима. Лео го е описал ясно, но неговият стил е простичък, грубоват. Cum enim seraphicis desideriorium ardoribus: погълнат от серафимска любов и желание. Това е изискан латински, мадона. Изискан! Освен това авторът използва изтънчени философски изрази, като sursum agere. Никой от нашите трима другари не е писал това. Подобно изречение би могъл да сътвори единствено теолог с парижко образование.
Конрад осъзна, че във въодушевлението си говори все по-бързо и по-бързо. Пое си дълбоко въздух и издиша бавно, преди да погледне бележките си. Междувременно изражението на дона Джакома му подсказа, че съмненията му около латинските фрази вече са минавали и през нейната глава, макар тя да правеше всичко възможно да следва разсъжденията му.
— Изслушай ме още мъничко, мадона — извини се той.
Той разгърна част от бележките си до ръкописа.
— Ето описанието на Бонавентура на същата сцена. — Докато говореше, посочи конкретни пасажи. — Подобен начин на изразяване се забелязва във всеки — тук и тук, и тук, — само че в този откъс, след като видението отмина, което Бонавентура изразява с disparens igitur visio, в „Другаря“ се използва qua visione disparente, чист аблатив — изборът на по-незрялата мисъл, по мое мнение. Приликата е удивителна, като се има предвид, че Бонавентура съставя своето Пространно житие седемнайсет години след като Лео и другите пишат своята книга.