— Амата сигурно е в параклиса за вечерните си молитви. Изчакай я да свърши и я доведи тук.
Щом Пио се отдалечи, жената тупна Убертино по рамото.
— Смелчага си ти, моето момче. В младежите като тебе и брат Конрад ми е надеждата за ордена. Искаш ли нещо топло за пиене, преди да тръгнеш обратно?
Момчето поклати глава.
Конрад най-сетне успя да възстанови гласа си.
— Защо пое този риск заради мен?
Убертино се изчерви. Сега, след като бе приключил с трудната част от начинанието си, изглеждаше объркан и развълнуван.
— Мнозина от братята казват, че сте свят човек. Според тях един ден генерал-министърът ще ви хвърли в тъмница до живот. А това не е редно, след като не сте направили нищо лошо.
Конрад успя да се усмихне на невинността на момчето.
— Припомни си какво пише в Светото писание. Историята на църквата е започнала именно така — с преследването на един невинен. — Пое дясната ръка на момчето в своите. — Mille grazie, Убертино. Надявам се един ден да успея да ти се отблагодаря. Засега бъди внимателен на излизане от къщата. Не искаме да те хвърлят зад решетките или да те пребият.
Вратата хлопна точно в момента, в който се появи Пио, следван от Амата. Тя погледна дона Джакома въпросително.
— Току-що получихме смущаващи новини, Аматина — рече възрастната жена. Сарказмът в тона й брулеше жестоко. — Нашият генерал-министър е тръгнал да гони повишение, че даже сигурно му се ще да го обявят и за светец. Решил е да пожертва благочестивия ни приятел брат Конрад, за да поддържа мнимата илюзия, че в ордена всичко е наред — точно както постъпи и с брат Джовани от Парма.
Думите й разтърсиха Конрад. Все едно ги бе изрекъл самият той! Обърна се към него с изопнато от притеснение лице.
— Трябва да избягаш обратно в планината — рече му. Планът й го завари неподготвен — не само него, но и Амата. Разочарованието му бе толкова силно, че чак раменете му се отпуснаха вяло; забеляза подобна реакция и у момичето.
— Не му е времето нашето малко семейство да бъде заедно — продължи благородницата. — Идилията, на която се наслаждавахме през последните месеци, си остава просто един промеждутък. — Протегна ръце и хвана и двамата за китките. Конрад трепна, но не дръпна ръката си. — Ако е рекъл Господ, един ден пак ще сме заедно — дано да го доживея.
Пусна ръцете им и се обърна към Амата.
— Можеш ли да върнеш книгите в „Сан Дамиано“? Трябва да действаме преди изгрев слънце.
Младата жена кимна.
— Според мен трябва да напуснете града заедно през най-близката порта — северната Порта ди Мурорупто. Трябва да заемете позиции така, че да излезете веднага, щом бият сутрешните камбани и вратите бъдат отворени.
Дона Джакома говореше с прецизността на военен капитан, който разполага войските си, стиснала яростно дръжката на бастуна си, докато умът й работеше трескаво, обмисляйки всички подробности.
— Много ли ти е пораснала косата, дете мое? — попита тя. Амата й показа. — Добре. Става. Време е пак да станеш послушник. Цивилната стража няма да е толкова подозрителна към двама братя, тръгнали по свои си дела. Но ако ви видят да пътувате поотделно… — Зелените й очи блеснаха. — Бонавентура не знае, че сме разкрили какво крои, така че изненадата е на наша страна. Можем да действаме, докато братята още спят. Съмнявам се и, че генерал-министърът е успял да уведоми градската охрана, но монасите, които стоят на пост на нашата уличка, сигурно ще са по-бдителни от всякога. Амата, остани ден-два в „Сан Дамиано“ и чак тогава се върни. След като Бонавентура установи, че брат Конрад се е измъкнал, ще изтегли часовите си.
Обърна се първо към единия, после към другия, на лицето й се четеше едновременно гордост и страх, внезапната промяна, сполетяла дома й, я изпълваше с гняв и тъга. Изглеждаше изтощена, но изпълнена с решителност. Пак протегна ръце да ги докосне, затвори очи. Вдигна лице към тавана и се помоли:
— Моля те, Господи, нека не се разделям пак с децата си.
XXV
Амата приклекна зад Конрад край входа на къщата, граничеща с площада на свети Франциск. Нощта миришеше на сняг, лед и лапавица. В свежия въздух и най-лекият шум — плъхове, претичали през отворен канал, вятър, разлюлял веригите на увиснал знак — отзвучаваше призрачно през пустите улици. Щеше й се да може да се облегне на монаха, да се постопли от тялото му, ала знаеше, че Конрад по-скоро би предпочел и двамата да умрат от студ, отколкото да я допусне близо до себе си.
Вляво от нея през площада ясно се виждаше базиликата; вдясно — спуснатата решетка на Порта ди Мурорупто блокираше пътя им за бягство. Двамата с Конрад станаха рано призори, щом камбаните на базиликата призоваха монасите на утреня. Измъкнаха се от дома на дона Джакома, след като Амата пак закрепи ръкописите на гърба си. До момента не бяха видели и следа от съгледвачите на Бонавентура, но всяка следваща минута, през която решетката не се вдигаше, увеличаваше неспокойствието на жената. Трепереше както от притеснение, така и от студ, вятърът щипеше безмилостно пръстите на краката, глезените и прасците й. По гърба й се изтърколи капчица ледена пот. Въпреки стиснатите й челюсти зъбите й тракаха, което накара монаха да се обърне и да я изгледа изпод вежди.