Часовият отмести поглед от базиликата към Амата, без да изпуска напречната греда от ръцете си. Внезапно се завъртя и залости обратно вратата. На главния вход на базиликата грейна фенер, който се насочи към портиера. Бегълката се оказа в капан в града!
Над последните къщи на север се издигаше хълмист склон, осеян с храсталаци, който водеше към Рока. Градските стени се врязваха в хълма и образуваха плътен обръч, така че северната стена на Рока също се включваше в градската стена. Амата се метна в храстите. Надяваше се да успее да си проправи път между къщите и крепостта, после да слезе към долната част на града, преди монасите да са алармирали портиерите там. В същото време се молеше монасите и часовият да не я погнат. Знаеше, че храстите не са надеждно скривалище. На светлината на фенерите следите й щяха да се видят ясно върху тънката снежна пелена.
Още не се беше отдалечила от площада, когато чу зад гърба си пронизителен глас.
— Ей, брате! Стой!
Без да се обръща, тя търти да бяга, но сандалите й се пързаляха по неравния терен и върху ледената кора под снега. Подхлъзна се и извика, после се изтърколи надолу по склона. Докато успее да си стъпи на краката и да се окопити, сърцето й вече пулсираше в слепоочията.
— Тръгвам след него — чу се гласът зад нея. — Ти мини напряко през града и пази отдолу.
Тя се спусна през храсталака с надеждата да успее да надбяга по-възрастния си преследвач или поне с убеждението, че теренът ще е еднакво труден и за него. Пътьом се хващаше за храстите, като усещаше как клоните дерат кожата на дланите и ръцете й, но пък, от друга страна, й помагаха да запазва равновесие, понеже ги използваше за хватки. Глъчката зад гърба й позатихна и тя прецени, че е успяла да надбяга часовия. Но още не се беше отказал — сегиз-тогиз се чуваше по някоя псувня или звън на метал, които издаваха местоположението му. Пред нея първите утринни лъчи осветиха силуета на планината Субасио.
Някъде на средата на хълма попадна на просека, която се виеше нагоре през храстите. Въпреки прясно навалелия сняг веднага разпозна пътя към Рока. Спря за малко, обмисляйки да се отърве от часовия, като първо тръгне право нагоре, а след това продължи напряко. Явно му беше доста трудно, така че стръмното може би щеше да го обезкуражи достатъчно, че да се откаже от преследването. Бе направила едва няколко крачки, когато спря пак, смутена от неравномерно трополене по пътеката над нея. Твърде късно разпозна звука на предпазливи копита — ездачът изскочи от тъмнината и буквално връхлетя отгоре й. Ако беше препускал с обичайната си скорост, едрият жребец със сигурност би я стъпкал.
Тя отскочи встрани, но ездачът й отряза пътя за бягство.
— Чакай, брате — извика той. — Провидението те праща на пътя ми. — Амата разпозна гърления глас на Калисто ди Симоне и застина на място.
За един кратък миг си представи, че нощната стража го е вдигнала на крак, но след малко си даде сметка, че е изключено той да знае за неволите й. Наведе глава под качулката и се опита да стои неподвижна, макар да чуваше, че шумоленето в храстите приближава.
— Свещеник ли си? — попита Калисто. — Баща ми е на смъртен одър. Трябва някой да го изповяда.
Налагаше й се да вземе светкавично решение, притисната между скалата и преследвача си, който щеше да изскочи от храстите всеки миг.
— Да, синьор — отвърна, като се постара гласът й да прозвучи възможно най-плътно. Не беше проронила и думичка, откак напусна дома на дона Джакома, така че дрезгавината на гласа й рано сутрин спомогна за маскировката й. — Закарайте ме. Нямаме време за губене.
Калисто освободи лявото си стреме. Протегна ръка да й помогне, а тя постави сандала си в отвора. Усети как пръстите му обгръщат дланта й, но показалецът остана щръкнал — не се сгъна. Амата се усмихна горчиво под качулката и се метна на седлото зад ездача. Едно малко отмъщение, но тя знаеше, че Калисто никога няма да забрави момиченцето, което се бе опитал да изнасили. За един кратък миг през главата й премина друга мисъл — да прокара ножа си между ребрата му и да му вземе коня. Но така пак щеше да е от тази страна на градските стени, а монах, яхнал боен кон, със сигурност би привлякъл вниманието.
— Хвани ме за колана — провикна се той, докато пришпорваше животното. Тя го послуша, но предпазливо — предпочиташе да го стисне за врата. Заби пети в задницата на коня, за да го подкани. Беше безкрайно благодарна на дона Джакома, която я посъветва да овърже ръкописите около кръста си — един отпред и един отзад. Така не само се чувстваше по-подвижна, но в конкретния случай предната книга беше един вид буфер между нейното тяло и това на Калисто. Пък и най-вероятно увеличената обиколка на кръста й я правеше да изглежда по-възрастна.