Тя различи гарвановочерния вход на замъка отпред, очертан с факли и зейнал като зловеща паст. Приготви се пак да влезеш в ада, присмя се тъничък гласец в главата й. Знаеше, че вече трепери само от страх, не от студ, защото усети как по слепоочията и под гърдите й се стича пот въпреки ледения въздух.
Ами ако Калисто е разкрил самоличността й? Ако не я обезглави с меча или топора си, ще я хвърли зад решетките за вечни времена и ще я опорочи завинаги. Изпита внезапен порив да скочи от седлото и да се скрие пак в храстите, но нямаше желание в преследването й да се включи и целеустремен воин. Трябваше да изиграе докрай ролята, която си бе избрала. Беше виждала как се дава последно причастие само веднъж — край смъртния одър на дядо си, Ноно Капитанио. Знаеше, че ще й трябва светено масло, а не носеше със себе си нищо подобно. Дали е редно да използва домашно олио, като преди това му прочете някаква молитва? Или пък да се оправдае със спешния случай и да претупа ритуала. Реши, че ще даде възможност на Симоне да се изповяда и да се помоли на Бога, а след това ще решава какво да прави.
— Варда! — извика Калисто, докато препускаха през двора. Входът на Рока се отвори и ездачът продължи към крепостта, без да слиза от коня. Изтрополи по няколко коридора, докато накрая се озова в просторна зала. Амата се изсули от коня, а Калисто скочи и връчи юздите на един слуга. Неколцина домашни със свещи се бяха събрали около легло, поставено в центъра на залата.
Амата не можеше да повярва, че сбръчканата фигура, заровена сред възглавниците, е нейният някогашен мъчител — тази съсухрена, пепеливобледа пеперуда с отскубнати криле и пипала, с малки черни дупчици вместо очи. С изключение на една ръка, избягала навън, завивката го обвиваше до врата като същински пашкул. Тя се запъти направо към кревата, без да си сваля качулката.
— Моля, опразнете стаята и затворете вратите, за да мога да чуя изповедта на човека — рече Амата.
— Той не може да говори — отвърна Калисто. — Само бръщолеви някакви безсмислици.
Амата не бе предвидила подобно нещо. Загледа се в неподвижната фигура.
— Парализиран ли е? Може ли да си мърда ръката или поне някой пръст?
— Парализиран е, но само от едната страна.
— Тогава ще му прочета молебствието за греха, а той ще може да ми отговаря с да или не, като си мърда пръста нагоре-надолу или наляво-надясно.
Калисто кимна и изкара присъстващите от стаята. Щом вратата се затвори след тях и Амата остана насаме със Симоне, тя се обърна към насекомото на възглавницата.
— Чуваш ли ме, нещастен грешнико?
В угасналия поглед на Симоне блесна ужас, очите се обърнаха към източника на гласа.
— Да, ти умираш. Помолиха ме да изтръгна душата ти от геената огнена. Да си полагал някога неискрени клетви или да си споменавал напразно името Божие? — Ръката му се мръдна бавно. — Да, разбира се, че си правил, хиляди пъти, защото съм те чувала със собствените си уши. А да си петнил името на блажената Божия Майка и на съпругата си със своите прелюбодеяния, да си злоупотребявал със слугите си от мъжки и женски пол и дори със собствената си дъщеря, воден от похотта на сърцето си? Не заслужаваш ли заради престъпленията си да гориш в милион вечности?
Ужасът в хлътналите дупки се смеси с молба, но Амата бе непреклонна.
— Нима не уби ти Буонконте ди Капитанио, докато той се молеше в параклиса си на Колдимецо, в компанията на сина си и на съпругата си Кристиана? Нима не взе в робство дъщеря му и не я подложи на най-ужасни извращения? Не се опитвай да отречеш греховете си, Симоне, защото Бог вижда и в най-скритите дълбини на злата ти душа.
Старият рицар се опита да се изтръгне от хватката й, но тя го стисна за рамото и не му позволи да мръдне. Свали си качулката.
— Огледай ме добре — рече. — Аз съм същата онази Амата, Амата ди Буонконте, чийто живот ти озлочести. Не съм никакъв свещеник. Нямам власт да сваля товара от душата ти, дори да исках. Още тази вечер ти ще танцуваш със Сатаната в ада — тази нощ, както и всяка друга нощ от тук до вечността. Проклет да си, Симоне! Проклет и обречен!
С последни сили Симоне протегна непарализираната си ръка към камбанката на нощното си шкафче, но Амата го стисна за китката и тя увисна във въздуха. Усети как силата го напуска.
— Докато живеех в плен тук — продължи тя, — ти беше като пиявица, впита в сърцето ми, която изсмукваше всичките ми жизнени сили и кръв. Сега най-накрая ненавистното същество се откъсна и се върна в собственото ти сърце, където се моля да пирува само със себе си, докато се разложиш толкова, че да няма с какво да го храниш.