Рицарят се закашля, слюнката покапа по брадичката му. Започна да се дави и се помъчи да освободи ръката си, бледото като платно лице първо стана розово-синкаво, после — мораво. Щом лицето му потъмня, отстрани на бузите изпъкнаха бели бакенбарди. На Амата й заприличаха на звезди, изплували на чернеещо небе. Това я порази, макар в същото време друга част от съзнанието й да проумя, че Симоне е престанал да диша. В замаята си тя го стисна за китката, докато усети, че мускулите му се отпускат. После положи ръката му върху гърдите. Извади другата му ръка изпод завивките и я постави върху първата.
— Копеле такова — рече, докато отпускаше ръката. Отри очите си, за да прогони горещите сълзи, бликнали най-неочаквано. — Откраднал си дори пръстена, който Ноно Капитанио подари на баща ми. — Опита се да измъкне пръстена с лапис лазули от пръста му, но ръката му се беше деформирала. — Отвратително крадливо копеле — изсъска тя. Заровичка за ножа, привързан за кръста й, като мислеше да отреже пръста му, но в същия момент вратата проскърца. Тя покри главата си с качулката и рече с гробовен глас:
— Отиде си. Нека душата му получи справедливата си награда.
Махна над трупа, като внимаваше да не изпише кръстния знак и без да ще да го благослови, и се запъти към вратата. В коридора Калисто се беше възправил в поза, прилягаща на новия господар на Рока Паида.
— Отбий се в кухнята, преди да си тръгнеш, падре. — Махна на една прислужница да я заведе.
Амата знаеше прекрасно къде е кухнята, както и се ориентираше из всички останали коридори в необятния лабиринт. Колко си пъти тя и господарката й бяха играли на криеница тук? Колко ли пъти бе използвала коридорите, за да избяга от Симоне и синовете му? На едно място, където се пресичаха два коридора, остави прислужницата да продължи напред, докато самата тя изу сандалите си и безшумно се отклони вдясно. Трябваше да побърза да завие още веднъж, преди жената да е осъзнала, че върви сама. Наляво, после пак надясно, надолу по стълбите, и ето че се озова на портата при северната стена на замъка. Махна топора и отвори.
Изведнъж се оказа в безопасност — извън стените на замъка, извън града! Вече можеше да заобиколи Асизи без проблем, като се движи на разумно разстояние от кулите и като използва прикритието на околните гори, и по този начин да се придвижи към „Сан Дамиано“. Щеше да върне ръкописите, а после, ако съдбата е благосклонна към нея, да намери Конрад. Ако е избягал, сигурно се е насочил към отшелническия си дом. Ще го последва там и ще сподели с него плановете си.
Небето бе просветляло и вече беше ясносиньо. Само един самотен дъждовен облак, черен като въглен, висеше точно над Рока. Докато тя го наблюдаваше, той започна да се премества — отначало бавно, после все по-бързо, докато накрая се разсея на юг. Дмата си помисли: ето къде отлетя черната му, неопростена душа, заедно с милионите безчестни образи, които подхранваше. Представи си Симоне да се мята в огнено езеро, да крещи от болка, а легиони дяволи да го ръчкат с нажежени вили и копия. Благодаря ти, Господи, помоли се тя, задето ми позволи да не допусна той да получи изкупление.
Бе отмъстила за смъртта на родителите си — па макар и само отчасти. Един ден, по един или друг начин, ще успее да отмъсти и на семейството на Анджело Бернардоне — търговецът на вълна, наел Симоне и кръвожадния му син.
XXVI
Първия ден Конрад прекара в карцера, в очакване Бонавентура да реши съдбата му. Двама монаси го претърсиха и му конфискуваха бревиария и писмото на Лео, кремъка и ножа за хранене. Беше оставил бележките си в дома на дона Джакома. Писмото от учителя знаеше наизуст от доста време, така че по-скоро изпита облекчение, че му конфискуваха нещата. Сега вече не притежаваше нищо освен дрехите, които скромността изискваше от него да носи. Монасите му оставиха и двата ката дрехи — старата отъняла туника, която бе облякъл по свое настояване, когато напусна дома на дона Джакрма, и новото расо, което тя от своя страна държеше той да облече над другото. Доводът й беше, че облеклото му на монах конвентуал ще вдъхне повече доверие на пазача и той ще го пусне да излезе от града. Монасите обаче му взеха вълненото наметало и отпориха качулките и на двете му раса — знак за безчестното положение, в което се намира.
Влажната подземна килия миришеше на прясно разкопана земя. Прие радушно допълнителното расо, тъй като нямаше възможност да се движи, за да се топли. Глезенът му бе пристегнат от желязна пранга, закачена за стената, а кожен каиш на врата възпрепятстваше движенията на горната част на тялото му. След няколко часа, прекарани в стаята без прозорци, загуби всякаква представа за времето. Когато монасите се върнаха, не знаеше дали е ден или нощ. Единият освободи глезена му, а другият го изведе от килията за веригата, окачена за каишката на врата му. Спомни си един Панаир на жътвата, на който видя мечка, водена за врата към арена, където трябваше да се изправи в двубой с глутница лаещи хрътки, докато накрая беше нахапана до смърт и кръвта й изтече. Може би точно този спомен бе причина за лошото му предчувствие.