Многото часове, прекарани на седлото, бяха изтощили моряка. Ако не друго, пътуването поне го накара да осъзнае, че предпочита далеч повече дървената койка в галерата пред коженото седло. Койката поне си стоеше на едно място. Възрастният папа беше още по-зле, каретата му подскачаше непрестанно по павирания път, като се накланяше остро ту на едната, ту на другата страна. Тебалдо приветстваше искрено възможността да прекарат някоя и друга нощ в по-главните селища и градове, през които минаваха, защото тогава слизаше от каретата и се поразтъпкваше, докато посрещаше радостните възгласи и добронамерените приветствия на местните, а вечер си лягаше в истинско легло.
Папският антураж бе стигнал до югоизточната порта на Асизи. Хората се бяха подредили покрай стената, надничаха навън и ръкомахаха от отворите на назъбените бастиони; стотици други се тълпяха извън града. Както и при всички други спирки, околните планини кънтяха от викове Viva Papa!
На хълма вляво Орфео мярна манастира на монахините на чичо му Франциск. По пътеката от „Сан Дамиано“ се изкачваше самотна женска фигура в сиво расо, загърната с къса пелерина отгоре. Тя бързаше презглава нагоре по стръмното към пътя, нетърпелива да се включи в представлението.
Щом папската карета спря пред портата, Орфео скочи от коня си. Тълпата се разцепи на две, за да пропусне знатен гражданин и монах. Папата излезе напред да ги посрещне.
Орфео предположи, че единият е кметът на града, когото той не познаваше, а другият — брат Бонавентура — генерал-министърът, когото Тебалдо ценеше толкова високо. Липсваше само епископът на Асизи.
Младежът поведе коня си напред, докато мирски и религиозни водачи падаха на колене пред папата и целуваха пръстена му. Щом се изправиха, Тебалдо заговори с Бонавентура за църковната реформа и Общото събрание, което възнамеряваше да свика още щом се установи на новия пост. Генерал-министърът отвърна на свой ред, че незаетият епископски дворец е приготвен за посещението на Тебалдо и че той би искал да обсъди с папата свободния епископски сан. Имал предвид отличен кандидат — от неговите монаси. Двамата се отделиха малко встрани, Тебалдо направи знак на Орфео да се приближи.
— Нека те благословим, сине, преди да си тръгнеш. Знай, че сме ти вечно благодарни за помощта и ако някога се нуждаеш от папска услуга, само кажи.
Орфео коленичи в кишата пред папата. Тебалдо вдигна две ръце на главата си и се помоли тихо. После стисна Орфео за раменете и му помогна да се изправи.
— Не забравяй какво ти казах. Враждата между баща и син обърква нормалния ход на нещата. А сега си върви в мир. Да се множат дните ти, да бъдат изпълнени с изобилие и радост и нека нашият Господ те приласкае в пазвата си в края на дните ти. Ние никога няма да те забравим.
Тълпата бе притихнала по време на папската благословия. Когато се огледа, Орфео забеляза в очите на зяпачите уважение, граничещо с благоговение. Несъмнено хората не разпознаваха в него един от тях, а бяха убедени, че е специален любимец на Светия отец.
В челните редици на тълпата стоеше жената в черното наметало. Беше млада, красива и му се стори смътно позната, макар че повечето жени в този край имаха същите тъмни, бадемови очи. Тя също го гледаше с любопитство. Опита се да си представи как ли е изглеждала шест години по-рано, но се отказа, дал си сметка, че тогава е била още дете — като самия него.
И други градски първенци пристъпиха напред, за да получат папска благословия. Орфео дръпна юздата на коня си и си проправи път през тълпата към градските порти. Забеляза, че жената го следва отблизо — може би й се щеше да чуе какво ще каже той на портиера. Явно бе заинтригувана. Трябваше да използва възможността да й се представи.
Портиерът го поздрави.
— Имате ли намерение да поостанете в града, синьор?
— Всъщност тук съм си у дома. Но все още нямам представа колко ще се задържа. — Засмя се на озадаченото изражение на часовия. — Не ме ли позна, Адамо? Аз съм Орфео ди Анджело Бернардоне.
— Боже, колко си пораснал — възкликна онзи. — Преди да заминеш, беше още юноша. Я се виж. Вече си зрял мъж.
Орфео се усмихна и погледна небрежно към жената. Свирепото изражение, с което тя го дари на разминаване, го обърка.
Докато се изкачваше през града, Амата се опита да възстанови образа на сина на Бернардоне в главата си — смътно познатият й мъж пред градската порта, който се нарече Орфео.