Въображението й кипеше. Как ли ще страда остарелият вече Анджело, ако бъде убит синът му — вероятно повече, отколкото ако бъде нападнат самият той. Маестро Роберто й бе казал къде живее фамилията. Тя все ще намери повод да ги посети, може би през някой пазарен ден, докато всички членове на клана Бернардоне са навън, за да продават стоката си. От гледна точкана нейната сигурност би било разумно да унищожи цялото семейство — ствол, клони и корени. Но дори да успее да си отмъсти само на този Орфео и някой изтръгне ножа от ръката й, пак ще умре доволна.
Еуфорията, обзела Амата през последните два дни, откак изпрати Симоне дела Рока в ада, се стопи за секунди, след като се върна в дома на дона Джакома.
— Бонавентура го е хванал — посрещна я старата жена още с влизането. Апатичните й зелени очи свидетелстваха за страданието, което изпитваше. За пръв път, откакто Амата я познаваше, благородницата сякаш бе изгубила сърцатостта си и възрастта бе изписана на лицето й.
— Младият Убертино дойде още веднъж снощи. Каза, че монасите заловили Конрад в базиликата и го отвели в тъмница.
Амата имаше нужда от малко време, докато схване чутото. В главата й все още витаеха картините на отмъщение за Анджело Бернардоне и сина му. Когато най-сетне проговори, гласът й бе тъй безстрастен, както и настроението на благородницата.
— Дойдох да ти кажа, че искам да замина с него.
Възрастната жена килна глава на една страна и въздъхна.
— Amor regge senza legge — отрони тя. — За любовта не съществуват правила. — Стисна Амата за ръката. — Нищо няма да излезе, детето ми. Все едно къде живее — на свобода или в плен, — Конрад е самотно Божие чедо. — И додаде: — Но остани при нас и не губи търпение. Може пък да го пуснат.
Амата кимна, макар че почти не чу какво й се каза. Дръпна си ръката и като в замая се прибра в стаята си. Просна се на леглото и покри лицето си с ръце. Докосна оръжието си под ръкава, като се опитваше да пребори унинието си и порива да се разридае. Наистина не ми остава друго освен отмъщението, рече си.
Мислено се върна в Колдимецо и от прозореца на кулата си за пореден път дочу свадата между баща й и търговеца на вълна. Сети се как синовете на Анджело Бернардоне бяха наобиколили баща си, който ръсеше заплахи и беснееше. Всички, с изключение на един — онова красиво момче, заради което тя започна да си мечтае за бебета. За него сякаш свадата не съществуваше. Направи кукла от жълт шал и се завъртя на седлото си, за да й се усмихне — със същата онази самодоволна усмивка, с която я дари преди малко край портата.
Повече не можеше да сдържа сълзите си и им позволи да се излеят върху възглавницата.
— Не него! — пророни тя. — О, татко, мамо, Фабиано… нима той трябва да заплати цената? — Плака, докато мъката в сърцето й пресъхна. После седна на крайчеца на леглото и изтри лицето си с ръка. Докато опустялото й сърце се вкаменяваше в гръдта й, се закле: — Нека да бъде така. Дори той.
Конрад се опита да понесе мъченията си миг по миг. Това ще го издържа, за по-нататък не знам, така си повтаряше той. Ще го издържа — поне това. Ще го издържа…
Спъна се зад светлината на факлата на Дзеферино, закри осакатеното си око с ръка. Чу ключ да прещраква в кофара и тъмничарят вдигна решетката на килия. Все още разтреперан от шока, Конрад го последва надолу по студените стъпала. В стаята за мъчения Дзеферино бе прикрепил към глезените му пръстени като на сокол и сега прокара през примките на прангите вериги. Щом тъмничарят спусна обратно решетката и факлата се отдалечи по коридора, който сякаш водеше в отвъдното, Конрад бе обгърнат от тъмнина, черна като смъртен грях. Положи усилие да остане в съзнание, но накрая се предаде и за пореден път потъна в бездната.
По едно време — дали бяха минали минути, часове или дни, не можеше да каже — се надигна и стъпи на крака. Вече не трепереше, но усещаше неистово парене в окото.
Не беше в килията, в която го бяха хвърлили най-напред. Тук таванът беше наклонен от стълбите към далечния край, а и тишината не беше толкова гробовна. По стената от дясната му стена шуртеше вода. Заопипва камъните с една ръка, докато стигна до влажното място, после подложи раната на окото си под ледената струя и въздъхна с облекчение. Още докато стоеше там, осмисли иронията на цялата ситуация, как по неведомите пътища Божии и той, и Дзеферино бяха изгубили по едно око, а никой от двамата така и не разбра защо. И на двамата им бе попречено да осъществят мисиите си. Конрад бе хвърлен зад решетките, а Дзеферино просто живееше в затвора. И въпреки това, независимо от всичките сходства, Дзеферино настояваше, че двамата са врагове.