Над лицето на слугата се спусна сянка на съмнение.
— Мислех, че познавам всичките синове на синьора. Ако търсите баща си, ще го намерите в кабинета — оправя си счетоводните дела. Ще ви покажа пътя.
— Няма нужда. Знам къде е. — Колко типично за баща му да проиграе единствения си шанс да види жив папа, докато си брои парите. Всъщност Орфео изпита облекчение, че му се удава шанс да поговори насаме с баща си преди завръщането на братята му. Срещата щеше да бъде достатъчно трудна и без публика.
— Все пак ще ви придружа — отсече категорично мъжът. Скръсти ръце и частично отряза пътя за влизане.
Орфео сви рамене и разпери ръце.
— Разбира се. Едва ли би му било приятно някой непознат да го издебне в гръб. — Опитът му да се усмихне не предизвика ответна реакция.
Мъжът отстъпи встрани и двамата се отправиха към крилото с работилниците. Когато слугата отвори вратата и я задържа, сърцето на Орфео щеше да изскочи през гърлото. Отри в дрехата си потни ръце.
Баща му седеше на една маса, поставена на светло под прозореца; беше с гръб към вратата, разгънал пред себе си листа пергамент. Погълнат от работата си, той хвърли само бърз, небрежен поглед към Орфео и слугата.
Някога Анджело Бернардоне бе едър и здрав мъж, също като най-малкия си син, но многото десетилетия, прекарани на бюрото, го бяха превърнали в отпуснат старец. На всеки дебел пръст от пухкавата ръка, която държеше перодръжката над овчата кожа, блестеше скъпоценен камък — несъмнено предназначени да предпазват от болка в ставите. На ръкава му се виждаше черна лента.
— Книжата си ли подреждаш, тате, пристигането на папата не те ли вълнува? — Орфео се надяваше сърдечността в думите му да не прозвучи пресилено.
Баща му изръмжа нещо, без да вдигне очи от работата си.
— Заради тази проклета система за двустранно счетоводство, дето я измислиха флорентинците. — Тъкмо се канеше да продължи да обяснява в този дух, когато изведнъж се сепна и се завъртя учудено на стола си. — Кой, по дяволите, си ти?
— Толкова ли съм се променил? Аз съм Орфео. — Пак успя да извика усмивка на устните си въпреки обзелото го разочарование. Вече усещаше, че опитът му за помирение е обречен на пълен провал.
— Не познавам човек с такова име. Напусни дома ми.
Слугата посегна към меча си, но Орфео прекъсна жеста му с ръка.
— И на мен не ми е никак лесно, татко. Пропътувах целия път от Акра с новия папа и стоя пред теб сега поради неговото лично настояване да се сдобря с баща си.
Надиплената като жабо брадичка на Анджело Бернардоне придоби розовината на прасенце сукалче.
— Самият папа, казваш? И това би трябвало да ме разчувства дотолкова, че да простя на неблагодарния си син, който обърна гръб на родния си баща и братя? Не забравяй, че израснах под един покрив с безумеца, когото цял Асизи провъзгласи за втория Христос. Разбираемо е, че не се впечатлявам от свети мъже толкова, колкото ти. Не! Ето как ще се сдобря с тебе, Орфео, доскорошен Бернардоне. И ме чуй добре.
Никога повече няма да бъдеш част от мен или от онова, което ми принадлежи. Ако се ожениш, ще обявя жена ти за вдовица, а децата ти — за сираци. Наследството ти ще разпределя между братята ти. Единственият покрив, който ти предлагам, са ветровете от четирите посоки на света. Обричам те на зверовете в гората, на птиците в небесата и на рибата в морето.
Забоде поглед в счетоводните си книги.
— Ето ти го помиряването. А сега изчезвай от очите ми.
Орфео чу и търпя достатъчно.
— Нима нямаш страх от ада, стари убиецо? Първо, ти и Симоне дела Рока изклахте онези хора в Колдимецо; а сега обявяваш за мъртъв собствения си син? Дори бащата на блудния син закла теле вместо детето си.
Зачервената физиономия на баща му изведнъж побледня.
— Не бяха избити всичките. Симоне пощади дъщерята. — Тонът му изгуби нападателността си и се успокои.
— Нима детето е още живо?
— Не знам. Бих те посъветвал да попиташ Симоне, защото я взе за домашна робиня, но той се помина преди два дни. — Посочи черната лента на ръката си.
— Аха. Нищо чудно, че си се стреснал. На съвестта ти тежат грехове.
И наистина осанката на баща му сякаш се бе отпуснала някъде навътре в корубата на масивното му туловище. Ръката на стареца затрепери и той остави перодръжката. Орфео се надяваше, че поне страхът от Божието възмездие, ако не друго, може да спомогне за тяхното сдобряване.
И тогава баща му продължи с все същия помръкнал глас.
— Чу какво е желанието ми спрямо теб. — Едрата глава се отпусна за миг към гърдите, после се вдигна, сякаш старецът се бе присетил нещо, очите се взираха в Орфео през дебелите клепачи. — Бях си намислил да ти подаря нещо. Ще ти го дам сега, с надеждата никога повече да не ми се наложи да видя предателското ти лице — поне на този свят.