Анджело завъртя един от пръстените си. Свали го от пръста си и го хвърли към Орфео. Пръстенът изтрополи по пода. — Дай му го и го изпрати до изхода — нареди възрастният Бернардоне на слугата си.
Мъжът взе пръстена и го подаде на Орфео, който обърна златната халка и с любопитство прокара показалец по синия камък. Сложи си го на пръста си, но се оказа доста голям за него. Сведе леко глава към баща си, а после, без да каже нито дума повече, последва слугата през къщата и излезе на двора.
Младежът поклати глава, докато водеше коня си през площада. Загледан в паветата, си мислеше как ужасно му бе тръгнал денят след благословията на Тебалдо. Първо онази жена край градските порти; после и баща му, който го прогони завинаги от дома си и дори отказа да го признае за живо същество. За пръв път почувства тежестта на решението, взето с младежка привързаност шест години по-рано. Когато тогава затръшна вратата на бащиния дом зад гърба си, не си бе и помислял, че баща му ще завърти ключа.
Единствената добра новина, която чу, откак се раздели с папската свита, бе евентуалното оцеляване на момичето от Колдимецо. Ако новият господар на Рока все още я държи като своя робиня, може би Орфео би успял, като частично изкупление на бащиното престъпление, да откупи свободата й.
Намръщи се на мрачното си настроение. Едва щяха да му стигнат парите да се издържа една-две седмици, камо ли да има средства да откупи взето в робство дете. В моряшката му торба имаше предимно дрехи, а в кесията му — малко сребърни монети. Ако не си намери работа в най-скоро време, щеше да му се наложи да хлопа по хорските къщи за храна като просещ монах.
Местните се връщаха обратно в града. Тебалдо явно се бе преместил в епископския дворец. Орфео съжали, че не остана с папата. Щяха поне да го хранят, а и в крайна сметка щяха да стигнат до пристанище. Може би най-доброто за него би било да се върне при Тебалдо и ескортиращите го рицари. Беше се сприятелил с някои от тях, така че би могъл да се надява на помощта им, щом стигнат в Рим.
Пикардо, брат му, с когото имаха най-малка разлика във възрастта, го забеляза пръв. Орфео дори се изненада, че брат му го позна веднага и го извика през площада. После се спусна тичешком към него, въпреки че останалите членове на семейството не се отклониха от пътя си. Щом го приближиха, Орфео установи, че за тези шест години нещата не са се променили много: Данте беше все така начело на братята.
— Орфео — рече най-възрастният и кимна, щом се изравниха. — Адамо ни каза, че днес си минал през неговата порта. Не очаквай да те приемем с радостни прегръдки. Въпреки детинския изблик на чувства на Пикардо.
— Вече разговарях с баща ти, Данте — отвърна Орфео. — Сигурен съм, че чувствата ти към мен са не по-различни от неговите. Както винаги. — Гледаше брат си право в очите, без да трепне. Не му се искаше да продължава нататък, но трябваше да опита — без молби и хленчове. — Надявах се да получа малко пари, колкото да мога да се върна във Венеция или поне да ми се отвори възможност да поработя в магазина, докато събера достатъчно средства.
— Ами тогава си намери работа. Някъде другаде. — Данте кимна с глава и продължи напред, останалите мъже от фамилията го последваха. Само Пикардо изостана от групата, не знаеше какво да прави.
Орфео разпери пръсти пред очите му.
— Татко ми даде това. Жалко, че камъкът е повреден. Иначе все някой богат ханджия можеше да ми даде нещо за него. Виждаш ли, Пикардо? Онзи, който излиза да се изпикае насред тържеството, получава само огризки.
Брат му поклати глава. Кафявите му очи последваха Данте, докато едрата му фигура се изгуби зад черквата.
— Какво става? — попита Орфео.
— Не носи този пръстен — предупреди го Пикардо. — Той носи смърт.
— Защо?
— Нямам представа. Но си има своя история. Само членовете от братството на татко имат право да го носят. Само това знам. Ако някой друг бъде хванат с него, братството се е заклело да го убие моментално. Но не знам кои са другите членове.
Орфео се засмя на сериозното изражение на Пикардо.
— Леле, че страшно. — Устните му се разкривиха в цинична усмивка. — Чудесен подарък ми е направил старецът, а? Сигурно на всичкото отгоре го е и напоил с отрова.
— Не е смешно, Орфео. Работата е сериозна.
Орфео пусна пръстена в кесията си.
— Благодаря ти, братко, за загрижеността. Ето, вече никой не може да го види. И бездруго ми се въртеше на пръста. — Метна се на седлото и лицето му придоби сериозен вид. — Ще се видим на пазара, ако преди това не умра от глад.