Пикардо стисна юздата на коня му. Явно не му се искаше да пуска брат си да върви.
— Търговецът на платове Доменико има нужда от човек, който да ръководи търговска експедиция до Фландрия. Ти обичаш да пътуваш, пък и правиш разлика между златоткан брокат и дамаска.
— Някогашният съперник на татко? Звучи ми подходящо. — Наведе се от седлото и тупна брат си по рамото. — Не се тревожи, Пикардо. Няма да се мотая наоколо, та да се чудиш как да реагираш или да гневя баща ни. — Протегна ръка. — Нека Бог те дари с мир, както обичаше да казва чичо Франциск.
Пикардо пусна юздата и стисна брат си за ръката.
— И теб, Орфео. Желая ти го от сърце.
Само за няколко седмици светът над земята сякаш престана да съществува, погълнат от миналото, потънал в далечното блато на спомените на Конрад. Също като умиращия, който вижда живота си да преминава пред очите му, така и той бе понесен от спомените си за Лео, Джакомина и Аматина. Усмихна се накриво, щом имената на двете жени завладяха мислите му. Докато живееше над земята, бе полагал толкова усилия да стои на разстояние от тях; сега му се струваха по-близки от всякога. Всеки ден си повтаряше писмото на Лео, за да не го забрави, макар че вече започваше да забравя защо е толкова важно.
Най-често си мислеше за Розана. В главата му се рояха на талази момчешки спомени, но съвсем скоро той изгуби точна представа кои са истински и кои са плод на въображението му. Зачуди се дали тя изобщо ще узнае, че е бил хвърлен в тъмница, дали в крайна сметка не са разделени завинаги. Дона Джакома не знаеше за съществуването на Розана, а Аматина нямаше как да се свърже с нея, дори да е успяла да избяга от Асизи. За Розана това би било все едно той е изпаднал от света на живите.
Броеше дните по храната, която му носеха. Тя се състоеше от останките от обедната трапеза на монасите и той предполагаше, че пазачът им я носи след деветия час следобед, въпреки че в килията и бездруго цареше непрогледна тъмнина през целия ден. Дневната дажба на двамата затворници се състоеше от десет парченца хляб, глава лук, две копанки рядък бульон, в който сегиз-тогиз плуваше по някой зеленчук, и по една ябълка или шепа маслини за всеки. Конрад скриваше лука и част от хляба за по-късно, като съхраняваше храната в кошница на стената, за да не я достигнат плъховете, които влизаха в килията през отходния канал. След това двамата с Джовани си изпиваха бульона. Конрад гризваше няколко малки хапчици от ябълката си и я даваше на съкилийника си. По-младият отшелник отслабна, но се надяваше Джовани да се позаглади.
Един следобед, скоро след залавянето му, в копанките на двамата имаше по парченце свинско.
— На какво дължим тази щедрост? — провикна се Конрад през решетката. Не очакваше да получи отговор. Тъмничарят никога не говореше. Но този ден Дзеферино промърмори едно Buon Natale, след което продължи да нахрани и другите затворници.
Коледа? Толкова скоро? Конрад горе-долу следеше дните, прекарани в килията, но бе изгубил дирята на датите. Монасите в Гречо сигурно вече са се събрали в пещерата и са коленичили пред сцената на Рождеството. Представи си селяните от малкото селце, които изкачват каменистата пътека, стиснали свещи в ръце, за да видят осела и вола и живото детенце, легнало в сламата. Монасите и хората се обединяваха с влъхвите, за да направят своя скромен дар, с който да покажат предаността си към детето Христос.
Конрад въздъхна, разочарован, че тази година няма какво да предложи в дар. Погледна Джовани, свит на черна топка върху ледения пръстен под. Спомни си думите Христови: „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям.“28 Разполагаше с едно-единствено нещо, което да дари. Взе парчето месо от паницата си и го сложи в бульона на съкилийника си.
— Честито Рождество, Джовани — рече той и остави съда на земята до него. От този ден нататък започна да дълбае дупки в стената, за да си отбелязва дните.
Всяка сутрин, или поне предполагаше, че е сутрин, защото чуваше Дзеферино да се размърдва горе, Конрад казваше на глас каквото си спомняше от службата. С течение на времето Джовани взе да повтаря заедно с него откъси от псалми и молитви, тъй като многото повторения отключваха отдавна неизползвани кътчета на съзнанието му. Конрад се обнадежди.
— А сега трябва да платим на Небесния ханджия с единственото, което имаме — казваше той след всяко ядене. И двамата произнасяха заедно пет пъти „Отче наш“ или десет пъти „Аве Мария“, или „Глория Патрис“, или други молитви, за които Конрад бе убеден, че са се запазили някъде в главата на генерал-министъра.