Понякога, за да се постоплят, приключваха яденето и благодарствената молитва с танц. Ситнеха като спънати коне, пляскаха с ръце и дрънкаха с вериги, а Конрад водеше пеенето. Съвсем съзнателно избягваше детски песни като онези, които Джовани му бе пял през първия ден от съвместното им съжителство. Избираше или някоя популярна пародия на латински, която знаеше от студентските си години, или някой по-ритмичен богослужебен напев. Надяваше се стъпка по стъпка да отведе Джовани през спомените му от младежките години. С Божията помощ един ден старецът може би щеше да дойде на себе си или поне да стигне до онзи момент в живота си, когато спомените му бяха изгубили смисъл за него.
Около две седмици след Коледа Дзеферино проговори пак. Не че каза кой знае какво, но бе достатъчно да учуди и окуражи отшелника. Двамата с Джовани тъкмо танцуваха и пееха химна на свети Франциск, посветен на брата Слънце, когато Конрад чу някъде отгоре към техните гласове да се присъединява и трети. Когато песента свърши, Дзеферино се отдалечи. Конрад сви рамене и погледна Джовани, който му отвърна с дяволита усмивка, след което покри устни с пръстите си и забели очи. Генерал-министърът вече не питаше кога ще си вървят.
Болката в окото на Конрад, общо взето, поотшумя, макар че от време на време продължаваше да му люти и да пулсира. Но поне доколкото той можеше да прецени, мястото не се беше инфектирало, за което той искрено благодари на Бога. Една нощ, когато болката го връхлетя отново, той започна да се гърчи на пода. Сънищата му, когато успееше да заспи, бяха пълни с кошмари за мъчители и горящи адове, за бушуващи морски бури.
В една подобна нощ към края на януари шумът от течаща вода в отходния канал отекна в ушите му като грохот на водопад. Вероятно във външния свят валеше дъжд или пък снегът бе започнал да се топи и да набъбва пролет, или изкривеното му съзнание, заклещено между съня и будното състояние, усилваше болезнено възприятията му. Килията сякаш се залюля и той сънува, че се е вкопчил в мачтата на кораб, тласкан от огромни като планини вълни. Отчаяният екипаж надаваше ужасени писъци. Във водата около кораба подскачаха и се издигаха левиатани и всякакви други гигантски морски създания и гледаха кръвожадно нещастните човеци, преди да се скрият обратно в морето. В един миг се събраха и нападнаха Конрад — глутница слузести призраци с пламнали очни орбити и остри зъби в разпенената паст. Повалиха го на палубата и започнаха да го хапят по глезените и лицето. Докато се мъчеше да ги отблъсне, вече не беше той, а удавилият се негов баща. Скочи и извика от ужас. Към отходния канал затопуркаха два плъха.
Джовани също се стресна и взе да хленчи тихичко.
— Добре съм — успя да пророни Конрад, щом пулсът му се поуспокои и дишането му се нормализира. — Тази нощ дяволите ме нападнаха жестоко, но вече ги няма. Заспивай, малкият ми.
В добри дни окото не го болеше толкова и паренето беше поносимо. Джовани прекарваше почти цялото време в сън и така Конрад разполагаше с достатъчно тишина, за да може да размишлява на спокойствие. След като отпаднаха грижите за изхранването му, за разрешаването на загадката на Лео и за справяне с чувствата, които разкъсваха душата му, молитвата му стана по-проникновена и от най-самотните му моменти като отшелник. Не го разсейваха никакви звуци и гледки; тъмнината вън и вътре като че се беше сляла, тялото му се превърна в ефирна дантела, трептяща между двете при всяко вдишване и издишване. На моменти дори това едва доловимо движение спираше и той дълго не си поемаше дъх.
В първия ден на февруари църквата празнуваше ритуалното пречистване на Божията майка, което беше задължително за всички еврейски жени след раждането. Конрад потъна в размисъл за старозаветния Симеон, който чакал с години пред вратата на синагогата пристигането на Месията. След като прегърнал детето Исус за миг, Симеон благословил Бога и рекъл: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром, защото очите ми видяха Твоето спасение.“29
Каква ли сладост е изпитал древният пророк. Развълнуван от картината, Конрад се отдаде на усърдна молитва към Светата дева, като я молеше да приеме тази благодат от Сина си: да му позволи да изпита само за миг същото блаженство, което е познал Симеон, прегръщайки новородения Месия.
Докато той се молеше, тъмнината постепенно изсветля до меко синьо. Засия все по-ярка и по-ярка, докато накрая стана по-ослепителна от слънчева светлина. Като че ли се бе завърнал в своята планина, понеже се озова в горичка от дървета с бели кори, заобиколен от песните на пойни птички. През гората вървеше млада селянка с бебе на ръце. Подбираше внимателно пътя си и отиваше право към Конрад, като без да каже нито дума, му поднесе младенеца. Протегнатите му ръце затрепериха, но спокойната усмивка на жената му вдъхна кураж. Пое пеленачето и го притисна до гърдите си. С изключителна нежност докосна меката му буза с устните си. Имаше чувството, че душата му ще се разпилее — толкова силен бе екстазът, преминал през тялото му. Както тогава в Порциункола, по гърба му пробяга мощна вълна, но този път тя стигна безпрепятствено до тила му, където изригна в златиста светлина, засияла около цялата му глава. Енергията пулсираше под клепачите му, но колкото и да му се искаше да отвори очи, не можеше. Златистата светлина продължи да се разпростира отвъд очертанията на тялото му, сля се със синята светлина около него. Дантелата от плът, чуруликащите птички — всичко се стопи в нейното сияние. Нямаше нищо друго освен светлина — отвън, отвътре, докато накрая нямаше нито вън, нито вътре. Силата му угасна и той се отпусна назад на пети, имаше чувството, че всеки миг ще изпадне в несвяст от щастие.