Пак се обърна към бившия генерал-министър.
— Макар да е възможно никога да не напуснем това място, отче, си мисля, че Бог възстанови паметта ти с определена цел. Спомняш ли си точните думи, с които започва Заветът?
В първия момент Джовани сведе глава, явно замислен над отговора.
— Ами, започва с разказа на свети Франциск за прелома, извършен у него. Казва така: „Бог ми позволи да започна покаянието си по този начин: докато живеех в грях, се изпълвах с голяма горчивина, когато срещах прокажени. И самият Бог ме заведе сред тях и изпитах жал. А когато си тръгнах, онова, което ми се струваше, че е горчивина, се бе превърнало в сладост; и после напуснах живота си в света.“
Светият ни основател изпитваше особена привързаност към прокажените. Не само лично работеше сред тях, хранеше ги и ги обличаше, къпеше ги и целуваше раните им, но наред с това изискваше от мнозина от първите си братя да правят същото. Наричаше ги paupers Christi, Бедните чеда Христови.
Пръстите на Конрад, положени в скута му, се свиха в юмруци.
— И брат Лео ли е работил сред прокажените?
— Почти със сигурност. — Джовани се изкикоти. — Като се сетя пак за гостуванията ми по манастирите… Тогава смених дванайсет секретари. Много държах секретарят ми да пътува с мен, както са пътували свети Франциск и брат Лео. Първият ми секретар, брат Андрео от Болоня, впоследствие стана провинциален министър в Светите земи. След него дойде брат Уолтър — англичанин с ангелски характер; третият се казваше Корадо Рабуино — едър, пълен и черен честен човек. Никога не съм срещал монах, който да поглъща лагано и сирене с такава сладост…
Конрад седеше неподвижен и слушаше с половин ухо отнесения разказ на Джовани. Лео през цялото време е искал да му подскаже, че трябва да отиде да работи в болница за прокажени, както вероятно самият той е сторил. Спомни си също така и друго, споменато от Лео — гвоздеите на мъртвия прокажен. Конрад си рече: „Ако се бях вслушал най-напред в тази част на съобщението — servite pauperes Christi — вместо да се връщам в «Сакро Конвенто», сега нямаше да гния в тази килия.“ Потръпна, внезапно присетил се за друга, още по-ужасна вероятност: ами ако с влизането в такава болница крайниците му започнат да се разлагат от проказа. Пък и как би могъл да извлече мъдрост тъкмо от това?
— Последният монах дойде при мен от Изео. Бе стар както на възраст, така и като служба в ордена, пребогат с мъдрост. При все това имах чувството, че преиграва с потеклото си — явно всички знаеха, че майка му е кръчмарка…
Боже, ако един ден позволиш да се махна от това място, закле се Конрад, ще отида да работя в болницата „Сан Лазаро“ край Асизи, за да разбера какво ще науча от прокажените, да тръгна по следата на Лео (ако успея) и да видя на какво ужасно място ще ме изведе тя. Дълбоко в сърцето си се опита да повярва, че Бог едва ли не е чакал да изтръгне това обещание от него, преди да го пусне да излети от клетката.
— Събуди се, Аматина, имаш посетител.
Амата се обърна със стон. Бе прекарала поредната неспокойна нощ под товара на новата си роля на глава на домакинството, тормозена от неизбежния избор на съпруг, надвиснал над шията й като гилотина. Точно както бе предрекла дона Джакома, през седмиците след нейната смърт се бе изредила върволица от мъже, които искаха да се оженят — или поне бяха петимни да се сдобият с къщата на Амата и със земите, които благородницата й бе завещала като източник на приходи. Ухажорите бяха всякакви — от дребни аристократи с намалели състояния или такива, които търсеха начини да увеличат имотите си, до възрастни търговци и вдовци. Но тя така и не видя риба, която да й се прииска да улови, още по-малко мъж, до когото би легнала с радост в студените зимни нощи. Пио, който вече бе на шестнайсет и с всеки изминал ден се имаше за все по-зрял мъж, бе все така заплеснат по Амата, а сега, когато тя приемаше кандидат след кандидат, ставаше все по-кисел.
Амата примигна срещу надвесеното над нея лице. Повечето от някогашните крепостни на дона Джакома, включително и (за щастие) маестро Роберто, бяха останали като наемни слуги и сега се радваха както на новата си свобода, така и на сигурната си работа. Прислужничката, която стоеше край леглото й, пухкаво девойче с миловидно личице, едва няколко години по-малка от нея, бе израсла при дона Джакома и нямаше друг дом. Амата на шега предложи девойчето на един от обожателите си вместо самата нея и когато мъжът възрази, че момичето няма зестра, тя му цитира Плавт: Dummodo morala recte veniat, dotata est satis, „Ако една жена има висок морал, то тя има достатъчно зестра.“ Онзи я изгледа неразбиращо, понеже не знаеше и дума латински. Ако бе демонстрирал макар и искрица прозрение, било то по отношение на цитата или на неговия смисъл, след като тя му го преведе, Амата би била склонна да му предложи и зестра. Може би дона Джакома я бе образовала прекалено добре, благодарение на многото учители, които бе викала за нея в дома си след хвърлянето на Конрад в тъмницата.