Калисто проследи с поглед движението на пръстена и ококори очи.
— Как се сдоби с това? — попита той и потупа камъка с пръст. — Надписът е доста любопитен.
— Подарък от баща ми — отвърна Орфео.
— Разбира се. — Калисто отстъпи.
Орфео обърна горната част на пръстена към себе си и се вгледа в надписа, инкрустиран върху лапис лазули. Интересът на Калисто го учуди. Може би тази вещ по някакъв начин бе свързана с общото минало на бащите им.
— Разбираш ли какво означава? На мене ми е пълна мъгла.
Калисто смени темата.
— Кажи ми, сир Бернардоне, къде си отседнал. В случай че се сетя още нещо за момичето. — Гласът и поведението му отново бяха станали дружелюбни, чак мазни.
— Току-що се връщам в града. Засега можете да ме откриете в дома на търговеца Доменико. — Още преди да довърши изречението си, Орфео съжали, че го е казал. Внезапно си спомни предупреждението на брат си. Поклони се още веднъж и тръгна към конюшните веднага щом благоприличието позволяваше. Дочул стъпките на Калисто зад гърба си, той настръхна. Ако домакинът реши да го нападне, Орфео би бил безсилен да се справи с него и ордата му рицари.
Слънчеви лъчи, сенки, които се блъскат в млечнобяла стена. Топло е вътре. Домашни шумове, метла, която бръсна плочките, в камината пращят цепеници. Лица. Трептят, подскачат, изчезват. Болка. В рамото, в ребрата, в коляното — почти цялото тяло. Пулсираща болка в главата.
Е, Господи Исусе, няма ли да оставиш Твоя слуга да си отиде в мир.
Вана. Идвам. Чакай ме.
Шепот на жена.
— Как е той?
Вана?
— Ту се унася, ту се сепва, Аматина. Има сериозна рана на главата. Но докторът е оптимист. Корав е като диво животно. — Нежно докосване по бузата. — Тук съм, братовчеде. Трябва да се пребориш с демона. Не му позволявай да те отведе — не още. — Борба да остане при гласа. Лъскав черен бръмбар, който се мята в кална локва край прашния път.
Желание да си върви, да зареже таз юдол плачевна. Иска вечен покой. С Вана. Чий е този глас?
Братовчеде?
Лицето е с черна забрадка като на монахиня, мержелее се, надвесва се над него. Ухае на франджипани. Хладна влага на челото му. Сенките се разстилат. Далечен шепот, думите се сливат. Тъмно. Тихо.
Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен, грешника. Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен…
— Дочух, че говорите за Троа. — На пейката срещу Орфео и Нено се отпусна червендалест дебел монах и си напълни чашата от каната им. — Бог да ви поживи за щедростта, приятели — додаде.
— Гърлата човешки са братя — отвърна любезно Орфео. Монахът надигна виното, като опря нос в ръба на чашата.
— Франките обичат да казват, че доброто вино задължително трябва да се описва с три Б-та и седем С-та:
Че то е бяло, бляскаво и буйно,
и силно е, и смелоструйно,
студено, свежо, светло, страстно.
Ех, славно вино — туй е ясно.
— Нима е чудно, че намират наслада в доброто вино — заяви след малко, след като отпи, — че виното „весели богове и човеци“, както е речено в деветата глава на Съдии Израилеви. — Вдигна чашата си. — Поради което с право можем да кажем като мъдрия цар Соломон: „Дайте сикер на загиващия и вино на огорчения по душа; нека той пийне и забрави сиромашията си и да не си спомня вече за страданието си.“35
— Добре казано — похвали го Орфео и извиси глас: — Да бъде мъката навеки прокудена от тук. — Двамата с Нено вдигнаха чашите си, за да се чукнат с монаха. От мрачните ъгълчета на пивницата се чуха откъслечни възгласи.
След като преглътнаха, Орфео представи себе си и другаря си.
— Орфео, доскоро Бернардоне, и Нено, силен и непресторен като воловете на каруцата, която кара.
Монахът сведе плешивата си розова глава.
— Брат Салимбене, току-що пристигнал от Романя, в служба Богу и всички благочестиви мъже… и жени, разбира се, все едно благочестиви или не. — Монахът се изсмя гръмогласно и подръпна брадичката си.
Нено подхвана песен. Думите постепенно се сляха в нечленоразделно бръщолевене, ръката на коларя се отпусна на масата, а главата му полегна върху нея. Орфео го бутна и доля чашата му.
— Събуди се. Може божият брат да ни изрецитира някое стихотворение или да ни изпее някоя песен до край.
Брат Салимбене кимна и удари силно по масата. Изправи се и се огледа, обръщайки се към всички присъстващи.
— Стихотворение от маестро Морандо, който преподаваше граматика в Падуа, когато бях ученик там. Мир на праха му. — Отпи пак, после подхвана напевно, все едно чете проповед: