Орфео плесна с ръце по масата и тупна Нено по отпуснатите рамене. Махна да им донесат нова кана вино, а Салимбене намести масивното си туловище на пейката.
— Да разбирам ли, че си ходил във Франция, брате? — попита търговецът.
— Преди повече от двайсет и пет години. В лето Господне 1248 пътувах до манастира в Санс, за да присъствам на събрание на провинциалните министри на нашия орден там. Очакваше се да пристигне Луи, кралят на Франция, заедно с тримата си братя. Имах огромно желание да се срещна с него. Провинциалният министър на Франция и брат Одо Ригалди, архиепископът на Руан, също присъстваха, заедно с Джовани от Парма, който тогава беше нашият генерал-министър; и редица кустоши, дефинитори и дискрети от капитула. — Направи пауза, колкото да отпие, забил поглед право напред. — Нашият генерал-министър не искаше да привлича вниманието върху себе си, както е рекъл Исус, син Сирахов, „Не се възгордявай в ден на слава“36, макар кралят да го покани да седне редом с него. Джовани предпочете да вечеря на масата на най-скромните и непретенциозните, като им оказа чест с присъствието си и даде пример на мнозина.
— Да се поучим от благочестивите люде — рече Орфео. Вдигна чашата си. — А също така да пием за здравето на красивите жени, особено на онази, която срещнах днес.
— И за многото очарователни дами, чийто наставник съм имал щастието да бъда — додаде Салимбене.
Нено взе да похърква, а Орфео и Салимбене почнаха да си разказват истории от преживяното по време на пътешествия. Орфео тъкмо си помисли, че вече са на път да се напият до несвяст, когато от близката камбанария се чу звън.
— Опа! Клисарят май се е нафиркал, та избърза с вечерната камбана.
Пресуши чашата си и я стовари с трясък на плота. Изправи се с видима неохота, разтърси Нено и след като онзи се поразбуди, му помогна да се изправи на крака.
— Addio, signori — провикна се монахът откъм вратата. — Ще се видим пак някоя вечер.
В отговор Орфео му махна с фенера си. Нощният бриз го щипна по прясно обръснатите бузи, които още му се струваха голи и подпухнали. Паважът изглеждаше несправедливо хлъзгав, щом двамата с Нено прекрачиха прага, за да се отправят към къщата на сир Доменико и таванското помещение, където спяха наемните му работници. Уличките се бяха килнали застрашително. Нено спря, за да се поокопити, после се облекчи край една стена. Понечи да запее, но Орфео го подбутна да вървят.
— Скоро ще удари последната камбана, amico. Трябва да се доберем до къщата на сир Доменико преди нея.
Срещу тях по тъмната уличка приближаваха трима мъже със скрити под качулките лица. Орфео изведнъж се сети, че още носи кесията с парите си, та посегна под пелерината и я нави около дръжката на рапирата си. Нено, който изобщо не забеляза мъжете, политна към отсрещния край на улицата и протегна ръка да се подпре на стената.
— Той е — рече най-високият от приближаващите. — Онзи с брадата. — Преди Орфео да успее да реагира, тримата се нахвърлиха върху коларя. На светлината на фенера блеснаха остриета и Нено се свлече на колене със стон.
— Вземи пръстена. Виси на врата му.
— Нищо подобно! Не го носи. Не е и на пръста му.
— По дяволите.
Орфео изрева и нападна мъжете в гръб, като размахваше бясно фенера и рапирата си. Най-близкият се обърна да го погледне, но получи удар по врата. Другите двама изкрещяха и търтиха да бягат надолу по улицата, без да се обърнат да видят кой ги е нападнал. Убиецът, който изостана, вдигна ръка да притисне раната си, а с другата взе да размахва ножа си във въздуха. Орфео вдигна фенера пред себе си като щит и пристъпи към него с вдигната шпага. Онзи се опита да отстъпи заднишком, но се спъна и се прехвърли през падналия Нено. Орфео разлюля фенера над вдигнатия нож и се хвърли напред, като нанесе силен удар с рапирата си, все едно държеше брадва. Продължи да удря, докато крясъците и движението не секнаха. После остави фенера и облегна гръб на прага на къщата, като едва си поемаше дъх. Хлипайки, втренчи поглед в приятеля си, който лежеше неподвижен на земята като купчина мръсни дрехи.