Търговецът обърса лице с опакото на ръката си и опипа верижката на врата си, докато намери закачения на нея пръстен. Стисна го в шепа, проклинайки баща си и Калисто ди Симоне, заедно с убийците на синьора. Ето че изгуби и приятел, покосен от ръката на господаря на Рока, също както момичето, което се оказа, че е избягало в манастир, бе изгубило своето семейство. Макар и все още в шок от преживяното, той се почувства по-близо до нея от всякога. Закле се, че един ден ще отмъсти и за двама им.
Прииска му се да скъса верижката и да захвърли колкото се може по-надалеч прокълнатия предмет. Все пак устоя на порива и пъхна пръстена обратно в деколтето си, после прибра шпагата в ножницата. За втори път този ден Орфео падна на коляно, за да вземе на ръце жертва, покосена от необузданата жестокост на благородник. Прошепна в ухото на Нено, макар приятелят му да не можеше да го чуе:
— Е, amico, най-сетне се отърси от този жесток и безсмислен свят.
XXXI
Якопоне отвори очи — жълтеникави и кръгли като златни гулдени.
— Дайте нещо на бедния грешник — примоли се дрезгаво той на жената, която седеше край леглото му.
Тя махна на момчето, застанало до нея.
— Кажи на майка си, че пациентът ни е гладен. Засега бульон и хляб ще са достатъчни.
Каещият се подуши ръката си и сбърчи нос.
— Намазахме раните ти с мехлем — обясни жената. — Знахарят ти остави и едно прахче — да го пиеш за възстановяване на силите.
— Пази боже от празнодумци — изръмжа той. — Спестете ми техните илачи, извлечени от раздробени изпражнения на прокажени. Никакви мазила и успокоителни. Природата е единственият врач, от който имам нужда. — Намуси се и внимателно прокара пръсти през рижавата си коса. — И мозъкът ли ми е изтекъл?
— Не, макар че имаш бая цицина. Сигурно си се фраснал в камък, когато каретата те събори на земята.
Леко кривогледите кафеникави очи се съсредоточиха върху жената.
— Гласът ти ми е познат. Коя си ти?
— Братовчедката на Вана — Амата. Бях похитена в дома си, преди да имаме възможност да се запознаем. — Разбира се, пътищата на двамата се бяха кръстосали две години по-рано, но тя не намери за нужно да го обърква допълнително, като вкара и образа на послушника Фабиано.
— Малката Амата ди Буонконте? Жива? — Веждите се събраха на „V“ над носа му. Очите му обиколиха стаята, сякаш търсеха отговори от варосаните стени. Накрая се спряха на лицето й, огледаха чертите й, натежалите клепачи се отпуснаха.
— Тя страдаше най-много за теб — рече Якопоне, а главата му потъна дълбоко във възглавницата. — Питаше се какво ли те е сполетяло.
Амата пое едрата му длан, вплете пръсти в неговите.
— Дълга история, сир Якопоне. Някой ден, когато укрепнеш достатъчно, ще ти я разкажа с най-големи подробности.
— Ти извика за помощ на площада, нали?
Тя кимна.
— Но защо му е на Гаетани да иска да те отвлича?
Амата изкриви крайчеца на устните си в усмивка.
— Граф Рофредо Гаетани разбира ухажването по този начин. Мъжът, който ме вземе за жена, ще се сдобие със солидно състояние.
Той не отмести погледа си от нейния и тя остана поразена от бистротата на очите му, които нямаха нищо общо с нейните напоследък — подпухнали от безсъние и набраздени от алени вени.
— Има ли човек, за когото би искала да се омъжиш? — попита той.
Тя се засмя и поклати глава.
— Не и сред тези, които са поискали ръката ми досега. Но ми казаха, че скоро трябва да си избера жених — един вид пазач, който да ме охранява от чакали като Рофредо.
Якопоне се закашля.
— Не е толкова… наложително. Имаш мъже родственици, които биха могли да бъдат твои закрилници… да надзирават имуществото ти. — Говоренето изискваше усилия, той се задъхваше между фразите. — Издавал съм подобни разпоредби… в предишния си живот.
Раненият започна да върти главата си на възглавницата, борейки се да остане в съзнание. Простичкото му предложение оказа удивителен ефект върху Амата. Тя погледна с възхита човека, който макар да бе избрал поведение на безумец, всъщност бе дотолкова мъдър, че само с помощта на перо и лист пергамент можеше да превърне непроходимияя шубрак на гражданското право в безопасна пътека, по която тя да мине.
Вярно, че списъкът й с мъже родственици не бе дълъг. Дядо й Капитанио се бе поминал година преди родителите й, завещавайки на татко й пръстена, по-късно плячкосан от Симоне дела Рока. Татковият й чичо Бонифацио бе последният, към когото би се обърнала. Този човек бе способен да я ограби до шушка и да я остави да проси по улиците — или да я затвори в манастир, където пак да заживее като сестра Амата, този път завинаги. Но имаше един човек, който би могъл да й помогне в разрешаването на този проблем — чичо Гуидо, бащата на Вана. Ако е още жив, сега той би трябвало да е единственият собственик на Колдимецо. И ако Якопоне се свърже с него от нейно име… тъстът на нотариуса, разбира се, не би отказал въпреки някогашното недоразумение, в което бяха замесени Бонифацио и Амата.