— Както виждаш, разполагам с всичко необходимо, за да направя преписите, но ми липсва пергамент. Мислех да помоля мона Розана да ми изпраща по няколко листа с всяка пратка храна.
Амата избухна в гръмък смях, но не заради несръчността му, както той предположи.
— И ти наричаш учените прахосници на време? Знаех си, че не го вярваш.
— Нима. И откъде толкоз ум, че да се сетиш?
— Виж си расото. Платът около седалището и на лактите е доста по-изтънял, отколкото на коленете. Явно седнал се чувстваш удобно — като писар на бюрото си.
Конрад не знаеше да се смее ли, да се обиди ли. Реши да избере първото.
— Признавам си — рече той. — Учих и спорих с най-великите умове в Париж. Имах твърда позиция. Ние, учениците, си мислим, че държим ключа за разгадаване на вселената, че той е някъде там, в каламбурите и силогизмите, в дребнавите спорове. Главата ме заболява само като си помисля за онези години.
Усмихна се широко и се отправи към градината си, за да донесе кирка. И все още не знам колко безтелесни души могат да се поберат в една паничка, продължи наум той.
— Би ли изчакал за малко навън — провикна се Амата през прозореца. — Трябва да свърша… една женска работа.
Конрад мигновено се обърна с гръб към къщата. Пак тия женски работи! Мисълта за тях и бездруго вече му развали апетита.
Използва възможността да огледа дърветата, които още блестяха от росата като осеяни с милиони миниатюрни пламъчета. В този миг осъзна колко много ще му липсва тази гора. Макар Амата да се забави като че цяла вечност, припряността и нетърпението му да вървят сякаш изведнъж се изпариха. Помисли си, че може би напуска завинаги това място, което постепенно бе заобичал като подобие на рая. Отшелникът изпита желание за последен път да отпие от тукашния покой, да се вслуша в тишината. Реши да остави вратата на колибата си отворена, в случай че горските му приятели се нуждаят от покрив. Дали щеше да им липсва или бе еретично да се приписват човешки чувства на бездушните животни?
— Готова съм — обади се най-сетне Амата. — Прибрах и нещата обратно в урната.
Отшелникът изкопа дупка в ъгъла, където стоеше масата. Амата наблюдаваше внимателно как той полага урната в ямата и я покрива със слама. Дори му помогна, като задържа капака на мястото му, докато той натъпче пръст отстрани. Докато Конрад почистваше лопатата си, му се стори, че на лицето й е изписана по-категорична решителност — твърдост, каквато не бе забелязал досега. Нима е възможно глупавата сестра, въпреки цялата си припряност, да притежава и някои мъжки качества като смелост и решителност? Ще са й нужни и двете, рече си, ако иска да устои на бурята, която ни очаква. А бурята, неизбежна като наближаващата зима, със сигурност нямаше да ги подмине.
В този миг в главата му нахлу съвсем ясна картина — как баща му се бори с черната пяна на погълналата го буря. Бог да ни е на помощ, помоли се той.
III
Орфео Бернардоне попи лице с широкия ръкав на арабската си роба. Прокара нокти през сплъстената на тила коса и намести червеното си левантинско кепе, виснало като кесия над едното му ухо. Слънцето безмилостно прежуряше пристанището на Акра в това необичайно утро — необичайно, понеже откъм морето не полъхваше никакъв ветрец, а Светите земи приличаха повече на опожарена пустош, отколкото на обетована територия. Морякът присви очи срещу блесналите бели мавърски къщи и далечните минарета на джамии и палати. На върха на високи тънки палми стърчаха редки, вкопчени в стъблата листа, сякаш им се свидеше да покрият със сянката си хората долу.
— Ти си чуден човек, Марко — обърна се той към другаря си. — Кепето ти е съвсем сухо, все едно току-що си го сложил. — Посегна към русите къдрици, които се подаваха изпод шапката на младия господар Поло. — И само един кичур коса не си е на мястото.
Младежът бутна ръката му.
— Търговец, тръгнал да гради кариера, е длъжен да изглежда напълно изряден и хладнокръвен — рече той. — Ако колега те види да се обливаш в пот, веднага ще му стане ясно, че те е надиграл.
Навлязоха между сенчестите сергии и тръгнаха по криволичещите улички на пазара. Орфео вдъхна дълбоко смесения аромат на карамфил и индийско орехче, канела и джинджифил, донесени от Индиите, и мускус от Тибет. В Рим крале и кардинали бяха готови да заплатят малко състояние за тези подправки, а тук той имаше възможност да се наслаждава на същите плътски удоволствия, само докато си прави сутрешната разходка. Чудно място е този Ориент! Из пазара се гонеха опърпани хлапета, свенливи, забулени жени крепяха стомни на главите си и му напомняха за домакините, които носеха вода във високопланинските села на родната му Умбрия. В сравнение с Акра обаче Умбрия изглеждаше бездушна като обет за девство. Из пристанищните улички кръстоносци се разминаваха със сарацини, черни маври и евреи се пазаряха с арменци и несториани — всички те свързани като спици в главината на парите. Също като моряците, акостирали на острова на лотофагите, разбърканите раси скоро сякаш забравяха свещените си битки и джихади, дори отечествата си, и закопняваха да заживеят за вечни времена на този благодатен бряг.