— Малцина знаели за земния рай на Аладин — продължи той с все същия монотонен глас, — понеже се намирал в долина, опасана от непристъпна крепост, през която се влизало от таен вход. Той създал това небесно селение, понеже искал да го смятат за пророк — за човек, който решава кой да влезе там и кой не.
В двора си Аладин забавлявал много младежи от околните планини, избирани според бойните им умения и изключителна смелост. След като им разказвал за рая и се биел в гърдите, за да демонстрира собствената си сила и да им покаже, че от него зависи дали ще попаднат тук, заповядвал да им бъде раздаден опиат, наречен „хашишин“. А после, щом те се унасяли, замаяни от наркотика, ги отвеждал в тайните си палати, където дни наред ги заливал с нечувани наслади, а младежите постепенно започвали да вярват, че наистина са попаднали в рая.
Амата се намести на стола си.
— А после пускал ли тези красиви момчета да се приберат у дома?
— Да съм споменавал, че са красиви? — Килна глава на една страна и я изгледа с крайчеца на окото си. — Не можели да си тръгнат по свое желание. Шейхът ги упойвал пак и ги връщал в двора си. Питал ги къде са били и ги уверявал, че ако му се подчиняват, ще ги отведе пак в рая, който били видели.
Така младежите с готовност изпълнявали заповедите му и дори били съгласни да дадат живота си за него, понеже вярвали, че след смъртта си ще изживеят още по-голямо щастие, отколкото приживе. Ако някой съседен владетел се осмелял да обиди Аладин, бивал убиван от воините му, които не се страхували за собствения си живот. Никой, независимо от силата, с която разполагал, не дръзвал да се опълчи на Стареца от планината, не можел да избегне неговите „асасини“ — започнали да ги наричат с това име заради хашишина, който използвали. Ето как тази дума е достигнала чак до нашия език.
Орфео замълча, изчегърта петънце, което видя на нокътя си. Амата плесна въодушевено с ръце, но пак не успя да развесели търговеца.
— Чудесна и страховита история, синьоре. Истина ли е?
— Напълно. — Той зарови лице в силните си длани. Когато отново вдигна поглед към нея, Клепачите му бяха влажни и зачервени. — Преди две нощи убийци асасини посегнаха на моя колар, моя приятел — същият, когото видяхте да отблъсква граф Рофредо и рицарите му с брадвата си.
Амата почувства мъката на търговеца. Но се стегна, за да не допусне да изпита съчувствие, затвори това кътче от сърцето си. Предпочете да се съсредоточи върху друга мисъл: убийци, наети от баща ти, Орфео ди Бернардоне, убиха и моето семейство.
— Остриетата им бяха предвидени за мен — продължи търговецът, — но тъй като се бях избръснал, а Нено си беше с брадата, ни объркаха.
Столът на Орфео изстърга по плочите, щом той го бутна с прасците си.
— Дойдох да се сбогувам с вас, мадона. Не знам с какво заслужих тази враждебност, но съм убеден, че животът ми е изложен на риск, ако остана в Асизи. Реших да помоля сир Доменико да ме изпрати на друга търговска мисия. Единствено съжалявам, че се налага да си тръгна сега, тъкмо когато ви срещнах.
О, не! Не може да изчезнеш пак, рече си Амата.
— Нима убийците не очакват от вас точно това? — изстреля, без да се замисли, тя. — Няма ли да ви дебнат отвъд градските стени?
Той замълча и тя използва случая да му отправи предложението си.
— След няколко дни ще пътувам за окръг Тоди и ми е нужна охрана. Надявах се да помоля вас. — Веднага побърза да добави: — Врагът ви едва ли очаква да предприемете нещо подобно, а ние двамата… — Ние двамата…? Спря се, преди да е разколебала съвсем решителността си, преди да е изрекла откровена лъжа.
Облакът, затъмнил чертите му, започна да се вдига още преди тя да е довършила. Амата се запита дали се дължи на отворилата му се възможност за бягство или на недоизказаното послание в думите й.
Орфео стисна ръката й.
— За мен е чест, мадона. Огромна чест.
Тя усети неочаквано гъделичкане по вътрешната страна на бедрата, докато устните му докосваха едва-едва опакото на ръката й.
— Джерардино гасне. Грипът се е вкопчил в дробовете му, престана да се храни — провикна се Дзеферино през решетката, докато оставяше дневната дажба храна на Конрад и Джовани.
Джовани от Парма поклати мрачно глава, докато Конрад му подаваше паницата супа.
— Според мнозина именно брат Джерардино ди Борго Сан Донино неволно е допринесъл за моето хвърляне зад решетките. Колко време, казваш, двамата с него сме гости на Бонавентура? Шестнайсет години? Неприятно положение за млад и приветлив човек като него. Щеше да ти харесма, Конрад — брилянтен теолог: благовъзпитан, набожен, умерен в словата и храната, всячески услужлив — със скромност, с благост.