Повече не отвориха дума за Джерардино, докато няколко дни по-късно дрезгавият шепот на Дзеферино не оповести неизбежното:
— Духът на брат Джерардино напусна тялото му в съня тази нощ.
— Нека нашият Господ Бог и благословената Му Майка приемат душата му — рече Джовани.
Решетката проскърца и Дзеферино се промъкна при тях.
— Бернардо от Беса го посочи за пример в тазсутрешното събрание. — Дзеферино ги стрелна с очи и снижи глас: — Голяма глупост е, когато един монах е укоряван от най-учените люде, но въпреки всичко не отстъпва от погрешното си становище, ами е все тъй своеволен и упорит, залъгвайки самия себе си.
— Бернардо ли застана начело на управителния съвет? — попита Конрад.
— Това е другата ми новина — отвърна Дзеферино. — Бонавентура замина за Рим. Светият отец го помоли да говори пред църковния събор в Лион. Ще отсъства цялото лято — най-малко.
Конрад сведе глава. Надигна се, като размърда вкочанените си пръсти по влажната пръст в килията. Като влачеше прангите, с които бяха оковани глезените му, занесе остатъците от храната в кошницата на стената. Цели две години той бе хранил надежда, че генерал-министърът може да се омилостиви и да ги пусне и двамата — него и Джовани от Парма. Сега, погълнат от задълженията си около папата, Бонавентура едва ли щеше да се сети за непокорните си събратя, затворени в дълбините на „Сакро Конвенто“. Щяха да гният тук още най-малко половин година.
Конрад се вгледа в съсухреното лице на съкилийника си, който си допиваше бульона. Джовани бе прекарал тук толкова време, колкото и Джерардино. Монахът огледа и собствените си бледи, кльощави ръце, стисна лакътя си под туниката. Дали двамата с Джовани нямаше да доживеят края на дните си тук като бунтовника Джерардино? Дали ще му се отнеме възможността да осъществи дадената клетва да работи сред прокажените? Колкото и безсмислено да му се струваше, дали е възможно това наистина да е била крайната цел на Бог да ги привлече в ордена — да прекарат дните си в подземен мрак, в компанията на плъхове? Неведоми са пътищата ти, о, Боже, наистина, рече си той и взе паницата от ръцете на Джовани, за да я подаде на Дзеферино.
— Хайде, брате — рече той, щом тъмничарят напусна килията им. — Да благодарим още веднъж за храната.
ХХХII
Амата не отвърна направо на въпроса на Орфео къде точно отиват, само изчетка парченца засъхнала кал от пелерината си.
— Съвсем близо сме.
Той, естествено, разпозна пътя през окръг Тоди, защото като дете бе пътувал оттук с баща си. Всъщност можеше да се каже, че го познава прекрасно, тъй като съзна, че ако не се отклонят при някой кръстопът, ще минат право под Колдимецо. В какъв ли черен въртоп попадна, като прие предложението на жената? Скромният им керван обикаляше по ръба на вихрушка, която заплашваше да го всмуче в черното сърце на най-страшните му кошмари и да го захвърли съсипан на дъното. По слепоочията и бузите му набъбнаха струйки пот въпреки мразовития мартенски въздух; той си представи пожарището, което бе виждал неведнъж в тези си кошмари — хора, посечени от мечове и потъпкани от конски копита, — а сега към тях се прибавяше и образът на пищящо дете, похитено от убийците на баща му. Остави коня си да изостане на опашката на групата. Учестеното му дишане се смеси с чуруликането на птичките, които си търсеха партньори от клоните край пътя. Дори те се присмиваха на промяната в настроението му. Пътуването им започна като флирт — конят му вървеше наперено покрай кобилата на Амата, а Орфео разказваше за приятеля си Марко. Тя му отвръщаше с разкази за дона Джакома и за единственото си пътуване към покрайнините. Страстта му се надигаше като мъзгата, бликнала в пробуждащите се за живот дървета. А ето че сега се изправяше срещу реалността, с която можеше да се сблъска след всеки един завой на пътя. Амата изглеждаше не по-спокойна. Беше потънала в себе си, охладняла, не бе разговаряла с никого през последния час. Сложи качулката на главата си, а кобилата й забави ход. Не приличаше на жена, тръгнала да свърши нещо между другото — както бе обяснила на тръгване. Дори младият Пио изгуби кураж и поизостана.