Орфео пришпори коня си, докато се изравни с каручката на Якопоне. Слугите я бяха застлали със слама, покрита с няколко пласта одеяла. Раненият се бе унесъл в блажен сън, без да обръща ни най-малко внимание на мухата, която жужеше край лицето му и от време на време се блъскаше в челото му, щом каручката подскочеше по неравния път. След като прекосиха река Тибър, се отправиха право нагоре по склона; колкото по-нагоре отиваха, толкова по-скалист ставаше теренът над калното речно корито. Всяка полянка, през която минаваха, бе застлана с килим от свежа трева, тук-там по нивите обикаляха фермери, за да проверят достатъчно ли са напоени. По храстите и дърветата бяха избуяли нови листа; по клоните на плодните дръвчета, оцелели след суровата зима, бяха напъпили първите розово-бели цветове.
Точно когато се изравняваше с Амата, тя се сепна и едва сподави вика си. Закова се на място, забила поглед право пред себе си. Свали си качулката и вятърът отвя черните къдрици от лицето й. Косата й бе къса почти колкото на мъж — да й напомня за времето, прекарано в манастир, това беше обяснението й. Той с мъка откъсна очи от профила й, за да види какво я е стреснало.
Мястото би трябвало да е точно това, рече си. Но изглеждаше доста по-различно. Той си спомняше насип от пръст, който обикаляше крепостта околовръст; гора, която се извисяваше едва ли не до крепостния вал; стена, чийто единствен останал каменен блок се издигаше в кулите и свода, опасващ входа. Сега Колдимецо бе опасана отвсякъде с непристъпни масивни укрепления. Над бойниците стърчеше само кулата на втория етаж на замъка. Дърветата и храстите бяха окастрени, така че евентуален враг би бил принуден да атакува през гол баир, без никаква надежда да изненада хората вътре.
— Подсилили са я — отрони неопределено Амата, — но непоправимото вече е сторено. — Обърна главата на кобилата си и се насочи към каручката. Надвеси се и разтърси Якопоне. — Събуди се, братовчеде. Прибрахме се у дома.
Орфео замръзна на седлото си, безчувствен като пън. Раненият се отърси от съня. Сякаш за пръв път виждаше жената и в главата му се наслагваха парченца от мозайката на онова, което бе научил за нея: възрастта й, приятелството й с монаха, времето, прекарано в манастир, щедростта на възрастната дама, която я бе прибрала при себе си (дали защото бе останала сираче?), вендетата, която пламтеше все още в сърцето й (май беше срещу мъжете от Рока?).
В това определено си личеше Божията ръка — ръката, която го изтръгна от Акра и го отведе обратно в Асизи, а сега и до това място, с тази жена. Вгледа се в бледите черти, обрамчени от черна коса, като се напрегна да открие в лицето на Амата детето, надзъртало плахо към него от кулата. Колко години бяха минали? Осем. Веднъж жената сподели с него, с известен свян, че вече е на деветнайсет. Мили боже, сигурно е тя!
Гръдта му туптеше като на човек, внезапно попаднал на скъпа монета. И като човек, който първо би покрил монетата с крак, докато се увери, че никой не го гледа, Орфео реши засега да не споделя откритието си. След някой и друг ден, в подходящ момент и обстановка, ще разкрие злощастното съвпадение в миналото им. Засега само ще наблюдава, ще изучава миналото й, разгърнато в настоящето. Пак погледна жената с почуда, знаейки какво е претърпяла.
Все още изтощен, Якопоне стана от сламеника и изпълзя до капрата. Амата даде знак на групата да продължи напред. Откак бяха влезли в обхвата на видимост на крепостта, по бойниците се бяха появили още неколцина войници. Амата огледа стените, сякаш търсеше познато лице сред мъжете. Щом приближиха, един от часовите им извика да кажат кои са и за какво са дошли.
— Клето Монти не е ли вече пазач тук? — провикна се в отговор Амата.
— За пръв път го чувам — отвърна онзи.
— Загина преди осем години, госпожо — додаде друг глас. — При едно нападение над крепостта.
— Не знаех — пророни тя, но толкова тихо, че я чуха само хората около нея. Тялото й се отпусна на мига, после тя пак се обърна към пазачите: — Амата ди Буонконте и Якопо дей Бенедети от Тоди биха искали да получат гостоприемството на чичо й, граф Гуидо ди Капитанио.
— Значи сте измамници — рече вторият. — Амата ди Буонконте също е мъртва, убиха я при същото нападение. А сир Якопоне полудя и се самоуби след смъртта на съпругата си.
При тези думи Якопоне рязко вдигна глава.
— Върви да извикаш чичо й, безмозъчно кречетало такова — избоботи той. — Всеки идиот, който има очи, може да види, че и двамата не сме духове.