Bana non vanitas. Имаше да научи толкова много от нея, ако бе останала жива — ако той бе открил себе си за истината, с която тя живееше всеки ден. Защо бе нужно да става онзи трагичен инцидент, та да се отърси той от заблудите си? Покри се през глава с тежката завивка на Гуидо, просмукана от неприятната миризма на некъпания възрастен воин. Взе да се моли: О, Боже, кога ще ме освободиш? Кога ще мога да видя сияйната й душа и да й се извиня лично?
В стаята зашептяха гласове.
— Хайде, върви, няма да те изяде — пребори останалите единият.
И херувимът дойде. Внимателно повдигна завивката, като отви ръцете и гърдите му. Якопоне опипа ръчицата — хладна и мъничка, — която се бе вкопчила в неговата груба длан. Отвори око. Косата следобедна светлина обливаше къдрава главица и блестеше ослепително покрай раменете и ръбовете на бялата роба и върху златната връв на кръста. Детското личице имаше същата устица и брадичка като на Вана, за която той така се бе размечтал. Приветства поличбата с цялата си душа.
— Значи е време — рече. — Дошла си да ме отведеш при нея ли?
Херувимчето подскачаше като врабче по ръба на кревата. Сериозните му очички се втренчиха мълчаливо в неговите. Якопо изви вежди, направи няколко свивания и отпускания на изопнатата кожа на лицето и челото си. Изпитваше неясно вълнение, което му подсказваше, че все още е неоспоримо жив.
— Дядо Гуидо казва, че ти си моят татко.
Якопоне огледа стаята. Тъстът му и Амата стояха край вратата.
— Ранен ли си? — попита момичето. — Дядо ми е казвал, че от години си болен и затова не си могъл да дойдеш да ме видиш.
Той обви с пръсти малката ръчичка.
— Кажи ми името си, дете.
— Тереза ди Якопо. Но ми казват Терезина.
— Хубаво име. — Продължи да я държи за ръката, а мисълта му се опитваше да си проправи път през мъглявината на годините. Пак си представи потрошеното тяло на Вана, когато я внесоха в спалнята им, прислужничките кършеха ръце в престилките си, дойката оплакваше трупа й през сълзи, без да оставя бебето, притиснато до гърдите й.
Той почти не разбра, че в къщата му има дете — толкова внимателни бяха Вана и дойката да не попречат на работата му. Тогава бебето да е било най-много на два месеца.
Отпусна пръсти, но момичето остави ръчичката си в неговата шепа.
— Последния път, когато те видях, ти беше голяма колкото ей тая моя длан — рече той. — А я се виж сега, колко си пораснала. — Обърна се към Гуидо, който най-сетне се приближи до леглото. — Бог да те благослови, suocero. Добре си се грижил за нея.
— До днес тя бе единственото, което ми остана. За мен тя беше дар Божи. — Мечешкото ръмжене утихна до шепот. Той седна край момичето и дюшекът поддаде под тежестта му. Прокара пръсти през къдриците й. — Виж, дори косата ви е еднаква на цвят, — макар че твоето лице определено прилича на майка ти.
— Deo gratias — засмя се Якопоне. — Благодаря на Бога.
— Смехът ти ми се струва дрезгав — рече Гуидо. — Имам хубаво вино, ще ти смаже гърлото.
Граф Гуидо пак се изправи и свали Терезина от леглото.
— Ще се погрижим добре за баща ти и ще го поугоим и съвсем скоро ще укрепне достатъчно, че да може да си играете. Но сега най-добре да го оставим да си почива. Ще разполагате с достатъчно време да се опознаете.
Калисто ди Симоне бе обхванат от злокобно настроение. Хората му се бяха справили нескопосано с осъществяването на плана за връщане на пръстена на братството, като на всичкото отгоре бяха допуснали младият Бернардоне да напусне града. На всичкото отгоре циреите по врата му бяха плъпнали по цялата дължина на гърба му; не можеше даже да седи спокойно на удобния си стол с висока облегалка.
Лежеше по корем на дървена маса, докато една от прислужничките му разрязваше зловонните рани и ги налагаше с компреси, за да извлече гнойта от тях. Един от димящите компреси така го изгори, че направо го опърли. Той изкрещя от болка и замахна с юмрук, като уцели жената в корема.
— Нарочно го направи!
Ударът остави жената без дъх.
— Не, господарю. Кълна се — успя да простене и стиснала корема си с ръце, закуцука към казана с вода. — Кълна се в живота си, няма да се повтори.
— И аз се кълна в живота ти — гледай да не се повтаря.
В стаята влезе кльощав върлинест мъж и се поклони пред господаря. Калните му ботуши, гамаши и пелерина свидетелстваха, че е препускал здраво. Калисто сбърчи чело.
— Пак ли ти, Бруно! Надявах си, че си изчезнал завинаги от погледа ми!
Онзи се ухили мазно — явно боботенето на господаря не го стресна толкова, колкото бе смутило прислужницата.