— Преследвах Орфео Бернардоне. Знам къде се крие.
— Тогава защо не приключи с него и не ми донесе пръстена! Не ми трябват новини — искам резултати!
Бруно се надвеси над една пейка и взе да стърже калта от ботушите си с ножа, като пръскаше мръсните парчета на пода.
— Не мога да се справя сам — продължи той, без да си дава труда да вдига глава. — Свря се в един замък точно отвъд пределите на община Тоди. Мястото се казва Колдимецо.
Калисто се надигна на лакти.
— Знам го. Точно оттам откраднахме оная кучка Амата. Бернардоне ме разпитваше за нея оня ден, като беше тука. — Почеса се по обсипания с белези пръст и попита: — Каква ли работа има в Колдимецо? Двамата с баща ми оставихме крепостта в руини.
— Но явно не е било достатъчно. Там пак живеят хора. — Вестоносецът прокара острието на ножа си по ръба на подметката си и след като откърти и последното парче кал, го прибра в ножницата на колана си.
Калисто се завъртя на една страна и стрелна с яден поглед жената, останала скрита в сенките.
— Махай гнусните парцали от гърба ми. — Тя се спусна към масата и свали компресите. Стана му драго, като я видя да стои на цяла ръка разстояние от него, явно странейки от юмруците му. Изчака я да приключи и седна изправен, пъхна ръце в ръкавите на ризата си, псувайки жлъчно. Докато прекосяваше стаята, запаса и сабята си.
Бруно гледаше безстрастно как господарят му гърчи рамене над главата му. Калисто се свиваше от болка. Присви замислено очи и в черните им зеници блесна зловещо пламъче.
— Не обичам да зарязвам нещата си по средата. Свикай рицарите ми. Кажи им да се приготвят за път. Още утре ще сме в Колдимецо. Този път няма да оставим камък върху камък. Ще ги изтребим до крак.
— На момчетата ще им хареса. Бездействието ги отегчава.
Щом Бруно се изправи, Калисто рязко заби юмрук в гърдите му и го просна по гръб на пейката. Главата на вестителя изтропа върху каменната стена, от ухото му пръсна кръв. Той задрапа да се надигне, като с една ръка притискаше удареното си ухо, а с другата посегна към ножа си. Но господарят вече беше извадил сабята си и държеше острието до гърлото на Бруно.
— Това ти е, задето остави Бернардоне да избяга първия път. Внимавай да не ме разочароваш пак, че ще пострадаш далеч по-зле.
XXXIII
Орфео направо не знаеше какво да очаква, когато Амата го повика от сградата за прислугата. От пристигането им насам поведението й спрямо него можеше да се определи само като „ледено“. Щом се отправи към кухнята, той си каза, че всъщност наистина знае съвсем малко за тази жена и нейните настроения. Но Амата, изглежда, се радваше да го види.
— Съжалявам, че ви пренебрегнах, сир Бернардоне — подхвана тя. — Завръщането ми в дома от детството изтри от съзнанието ми дори най-основните норми за любезност. Надявам се, ще ми простите и ще приемете този скромен подарък. — Прислужникът зад нея носеше кошница за пикник и сгъната покривка. — Помислих си, че бихме могли да избягаме за два-три часа от суетнята в замъка.
— Приемам с удоволствие — поклони се Орфео. — И се надявам никога с нищо да не заслужа неодобрението ви. Не бих изтърпял цяла седмица подобна хладина.
Амата избухна в смях.
— Има една поляна, където обичах да си играя като малка — продължи тя. — Скрита е сред дърветата отвъд крепостните стени. — Учуди се на спокойствието в гласа си. Бернардоне си бе избрал ролята на галантния веселяк и по никакъв начин не загатна, че изпитва подозрение. Какъв глупак, да се остави толкова да го заслепи мисълта за собственото му очарование.
Поведе двамата мъже към задната порта. Там успя да улови погледа на Орфео и да насочи вниманието му към кошницата. Търговецът кимна.
— Grazie mille — рече той на прислужника. — Оттук аз поемам кошницата на господарката. — Ухили се широко, с видимо повдигнат дух сега, след като отново усещаше, че се радва на нейното благоразположение.
Докато вървяха през гората, Амата напред, Орфео зад нея, тя не бе особено словоохотлива и откликваше на бърборенето му с кратки усмивки. Беше се стегнала за този ден и нямаше да му позволи да я разсее. Нямаше да допусне веселостта му да разведри и нея.
Полянката, която си спомняше от детството, като че ли се беше смалила, притисната от избуяли през последните осем години храсталаци. Но по слегналата трева и отъпканата пътека, която водеше до нея, можеше да се съди, че хората все още я посещават. Амата се помоли точно днес да няма посетители; огледа внимателно околните гори и се заслуша да долови човешки гласове и шум. Птичи песни, жужене на пчели, шумолене на листа от вятъра — само това нарушаваше тишината.