Търпимостта на този град удивяваше Орфео дори повече, отколкото жителите му. В Умбрия човек можеше да бъде качен на кладата само защото дрипавите му дрехи не са се понравили на някой заможен епископ или защото някой, в рамките на теологически спор, си е позволил да сравни рая с пита кашкавал. Докато Акра приемаше всякакви религии и култури. Минаретата, от които муезините призоваваха правоверните мюсюлмани на молитва, си деляха небето с бастионите на европейската аристокрация: крепостите на графинята на Блоа, на крал Хенри II, на хоспиталиерите, тамплиерите и тевтонските рицари, и — долу, където градските стени опират в пристанището — замъците на епископа на Акра и на папския нунций — Тебалдо Висконти от Пиаченца. В лабиринта от площади и улички Орфео срещаше гърци, нормани, арагонци, кюрди, турци и, разбира се, търговци от Пиза и Генуа. Именно и главно заради последните — техни сънародници — двамата младежи бяха пристегнали върху робите си мечове.
Тази сутрин се бяха насочили отвъд пазара, към един от тесните улеи, които лъкатушеха зад търговската част на града. В дъното на тази уличка в една къща, огласяна от възбуждащи, преплитащи се гласове под акомпанимент на цитри, ги очакваха две смугли близначки куртизанки.
„За последно, преди да отплаваме към Лайайса“, бяха им обещали италианците предния ден. Мисълта за предстоящото пътуване ги възбуждаше не по-малко от желанието да потънат за последен път в сладостните прегръдки на двете пламенни сестри.
— Марко, защо не ми казваш отговора на баща си? — попита Орфео, докато си проправяха път през сергиите. — Искам да знам дали и аз ще имам шанса да поема по пътя на търговеца.
Марко го изгледа уклончиво.
— Баща ми е стъпил здраво на земята, amico. Той е човек на разума. — Лицето му помръкна и той се опита да пресъздаде точните думи на Поло-старши: — „Орфео е гребец. Ако не броим набезите на генуезки търговски кораби, нима има някакъв боен опит? За какво ни е такъв войник? Че той кон не може да язди, камо ли камила. Ще станем за смях пред татарите, като видят какво наричаме конник.“
Мракът преля от лицето на Марко към душата на Орфео. Значи страховете му ще се оправдаят. Откакто бе нает в екипажа на лъскавата венецианска галера на Поло, той се размечта как прави следващата крачка и става търговец на бижута, как обикаля с кервана им Малка и Велика Армения, Турция и Катай в двора на самия Кубла хан. Исусе Христе, та това би било приключението на живота му! Беше едва две-три години по-голям от Марко. Защо да не се върне в родината си богат като него, защо да не натрупа достатъчно средства, че да може да изживее същите удоволствия, за които бе роден приятелят му? Но докато слушаше преразказа за мрачната оценка на Николо Поло, Орфео повече от всякога се почувства обречен да изживее живота си като моряк. Никога нямаше да събере достатъчно пари, че да подхване търговия, а и бездруго отдавна бе прекъснал всякакви връзки с баща си и братята си, също търговци. Увеси нос, заби поглед в сандалите си, зарити в уличния прахоляк.
— А, да, и още нещо — додаде Марко. — Накрая рече: „Но в крайна сметка той ти е приятел, сине. И щом като толкова го обичаш, все ще се намери местенце и за него.“
— Какво? Сериозно?
Марко грейна в усмивка.
— Слава на всички свети мъченици! Заминавам за Катай! — изкрещя Орфео. Сграбчи младежа и го целуна по бузата, после го вдигна във въздуха и го прегърна толкова силно, че онзи извика от болка.
— Работата ти е да ме охраняваш, а не да ми трошиш ребрата — едва успя да пророни Марко.
Орфео се засмя, после лицето му внезапно стана сериозно.
— И май ще ми се наложи да я свърша.
Зад Марко приближаваха трима мъже. Приличаха на генуезци.
Прецени ги на око. Не бяха особено едри, навярно не биха стрували и по сто драхми парчето на пазара за роби. Затова пък Орфео беше здрав и як, обичаше да се хвали, че може сам да повали цял бик.