— Къде е Бруно, по дяволите — провикна се той. Амата предположи, че търси мъжа, който се отдели от останалите, за да подгони Орфео. Хвърли тревожен поглед към гората. Стори й се, че чува звън на метал, ала разстоянието и нервното цвилене на конете възпрепятстваха слуха й.
— Кои сте вие — викна им от горе Гуидо. — И защо препускате към нас въоръжени? — Водачът им пришпори коня си към празното пространство между своите хора и портата на замъка и вдигна забралото си. Беше оборудван с нов вид шлем със забрало на панти и лек дървен гребен. Крайниците и тялото му бяха защитени от богато украсени парчета заякчена кожа, завързани едно за друго с ремъци — леките му доспехи бяха изработени по модел на сарацинските бойни одежди, които бяха излезли на мода сред аристокрацията в Умбрия.
Амата ахна шумно, щом разпозна противната физиономия под забралото — Калисто дела Рока. Викът й привлече вниманието на Гуидо към дамската шапчица, наредена сред лъскавите шлемове на войниците. Изгледа я сурово. Тя сви рамене и застана до него върху насипа.
— Аз съм синьор Калисто ди Симоне, господар на Рока Паида в Асизи. — Описа полукръг с меча си, за да посочи придружаващите го мъже. — Съжалявам, ако сме изплашили домашните ви, синьор. Търсим един крадец, Орфео ди Анджело Бернардоне, който избяга от нашия град и се отправи в тази посока.
Неубедителен опит да прикрие затрудненото си положение. Амата се наслади на червенината, избила по лицето на Калисто, и на недоволните възгласи на хората му, чули как водачът им се опитва да оправдае безплодното си нападение срещу крепостта. Гуидо превъртя в устата си името на Орфео в опит да се сети кой е този човек.
— Моят охранител — подсказа му Амата. — Но те уверявам, чичо, че той не е крадец.
Тя се надвеси през пролуката в укрепената стена.
— Познавам те, мерзавецо — провикна се тя. — Ти уби Буонконте ди Капитанио в собствения му замък, докато се молеше невъоръжен, и ти, силният воин, се изправи срещу беззащитни жени и прониза тялото на жена му Кристиана, която падна върху безжизненото тяло на мъжа си. Пак ти опозори дъщеря им, докато тя бе още безпомощно дете.
Помирителният тон в гласа на конника внезапно избухна в ярост.
— И на мен ми е познат този злокобен глас. Именно теб търсеше онзи крадец, напускайки Асизи. Не се опитвай да го скриеш, студенокръвна вещице, че да не ти се види нанагорно и на теб, и на всички край теб.
— Frocio! Страхливец такъв! Ни смелост имаш, ни подобаващ инструмент на мъжествеността — подразни го тя. — Уж се имаш за голям мъж, а топките ти като на врабче!
Лицето на ездача стана мораво, след като думите й бяха посрещнати със смях дори от собствените му войници. Гуидо следеше размяната на реплики помежду им със зяпнала уста, като въртеше глава ту към племенницата си, ту към Калисто.
— Какво ще отговориш на обвиненията й, синьоре? — викна той, след като се наслуша на обидите им.
— Аз съм воин. Не се извинявам за жертви, паднали в бой.
Лицето на Гуидо стана твърдо като гранит. Надвеси се напред, показвайки голяма част от туловището си през стената.
— Аз също съм воин, синьоре, но и роднина на дамата, която ти посече. Изисквам кръвното си право да се изправя срещу теб в честен двубой — още тук и сега.
Амата сякаш чуваше вътрешния монолог на Калисто: брадата му е прошарена, сигурно е два пъти по-стар от мен, но пък е здравеняк. Тя знаеше, че за него честта е последното, с което би се съобразил. Усмихна се, щом го видя да потрива кокалчетата на ръката, с която стискаше меча.
Конят на Калисто като че също прочете мислите му или пък господарят му неволно бе дръпнал юздите, защото животното заотстъпва към редицата нашественици. За нейна изненада хората му един подир друг насочиха копията си срещу Калисто, като не му позволиха да се върне сред тях.
— Не ни посрамвай, господарю — чу се нечий глас.
Амата бързо прошепна нещо в ухото на чичо си, който се изсмя.
— Да не би да ми даваш акъл как да се бия, жено?
— Просто прави каквото ти казах — отвърна тя. — Дясната му ръка не притежава пълната си сила.
Гуидо се изправи и пак извиси глас:
— Заповядай на хората си да отстъпят. Ще дойда при теб пред главната порта веднага щом се въоръжа. Без кон, с мечове и щитове.
Калисто кимна. Слезе от коня си и свали щита, вързан за гърба му. Помощникът му излезе напред, за да поеме юздите на животното. В същия миг откъм гората препусна кон без ездач. Един от рицарите се отдели от другарите си и хукна в галоп подир животното. За миг след като улови коня, рицарят се поколеба, забил поглед сред дърветата, после отведе животното при останалите. Амата впи зъби в ръката си, но откъм гората не се появи движение.