Мъжете на насипа също притихнаха — като рицарите пред стените на крепостта. Противниците пристъпваха насам-натам, но никой не атакуваше. С нарастването на напрежението и нетърпението всички мускулчета по тялото на Амата се напрегнаха, като че самата тя бе на бойното поле. Накрая тя не издържа на напрежението и изпищя пронизително: „Топки на врабче!“
И двата лагера избухнаха в смях. Калисто избоботи нещо нечленоразделно и се впусна в атака с вдигнат във въздуха меч. Старецът завъртя лекичко щита си, така че лъчите на залязващото слънце да блеснат право в тесния отвор на забралото на противника му. После Гуидо отстъпи встрани и острието на Калисто профуча покрай него. Мечът изхвърча от ръката на нападателя. Щом онзи залитна, загубил равновесие, графът вкара своето оръжие между кожените ремъци, предпазващи ребрата на младежа, после продължи още по-надълбоко, между самите ребра. Господарят на Рока се свлече на колене с вик на болка. Гуидо продължи натиска, докато накрая измъкна острието от плътта на противника. Шлемът на Калисто се вдигна към насипа.
— Извикайте свещеник — примоли се той. — Свършено е с мен!
Червеното петно отстрани на тялото му се разрасна надолу към хълбока и бедрото, кръвта обагри тревата под коляното му. Опита се да свали шлема си. Графът пристъпи зад него и му помогна. И тогава Амата видя, че очите на Калисто са вперени право в нея.
— Ще ти доведа същия свещеник, който изповяда и баща ти — рече тя. Придърпа качулката на пелерината над шапчицата си, сключи молитвено ръце пред себе си и занарежда със същия плътен глас, който бе използвала и край леглото на Симоне дела Рока:
— Нека душата ти получи справедливото си възмездие.
Калисто обърна очи, изгубил ума и дума от ужас, схващайки постепенно играта, разиграла се пред погледа му. Политна напред, но се подпря на ръце, заби пръсти в тревата.
— Кучка! Зла малка кучка! — пророни той и се отпусна със стон върху влажната пръст. Помощникът му доведе коня на господаря си и с помощта на Гуидо преметнаха трупа му напряко на седлото. Накрая граф Гуидо, победителят в битката, завъртя меча си в широк кръг над главата си. Ордата конници се завъртяха и се отправиха натам, откъдето бяха дошли — към Асизи.
Докато хората на Гуидо го приветстваха, Амата се спусна надолу по стълбата. Изтича до портата и прегърна чичо си, който тъкмо прекрачваше прага. Той вдигна забралото на шлема си.
— Права беше. Дясната му ръка няма никаква сила.
Тя се спусна покрай него, изхвърча през портата и се отправи към гората. Тъкмо стигна до захвърлената кошница за пикник, когато между дърветата се показа Орфео, заобиколен от групичката деца. Тя падна на колене и сключи ръце пред себе си. Той вървеше бавно, от дясната му ръка висеше кървав меч, а с лявата се подпираше на рамото на Терезина. Амата изведнъж прозря, че децата не просто са го наобиколили — те го подкрепяха, а той едва-едва пристъпваше напред.
Амата скочи на крака и се втурна напред. Орфео се отпусна тежко в протегнатите й ръце, главата му почти докосна рамото й. Докато тя се опитваше да го задържи на крака, той я гризна по шията и прошепна:
— Топки на врабче, а?
— Това не е живот за търговец — рече Орфео. Той си почиваше в широкото легло на граф Гуидо в голямата зала, положен до Якопоне върху купчина възглавници. — Не съм създаден за битки с мечове.
Малката Терезина се беше настанила между двамата мъже и си играеше с едно котенце, което си бе присвоило една по-малка възглавница. Амата седеше на ръба на дюшека до Орфео, а чичо й се беше разположил в господарския стол наблизо и почесваше зад ушите жълтеникава хрътка.
Амата стисна Орфео за ръката.
— Освобождавам те от задълженията ти на мой охранител — рече тя. — Чичо Гуидо ще ме съпроводи до вкъщи. Пък и ти имаш друга задача.
— Да, и всеки час, през който продължавам да лежа тук, увеличава пътя ми до папата.
Потърси с пръсти верижката около шията си.