— Онзи рицар от ордата на Калисто ме познаваше. Мисля, че беше от групичката, дето убиха Нено. Докато препускаше към мене през поляната, извика: „Пръстена или живота, Бернардоне“. Той всъщност май искаше и двете. — Орфео свали верижката през главата си. — Защо ли някой ще иска да ме убие заради някакъв си изпонадран, евтин камък?
Амата първа се докопа до пръстена, изпреварвайки Гуидо, който също протегна ръка.
— Откъде го взе? — попита тя. — Симоне дела Рока открадна същия пръстен от татко.
— Даде ми го лично моят баща — отвърна Орфео.
Граф Гуидо се надигна от стола си и отиде до сандъкът, сложен в долния край на леглото. Извади малко дървено ковчеже и го подаде на Амата.
— Не знам какво ти е показал Симоне, но пръстенът на баща ти е тук.
Смутена, Амата повдигна капака на ковчежето. Пръстенът в него беше досущ като този на верижката на Орфео: същият син камък, същият неясен надпис.
— Как се е озовал при теб? — попита тя.
— Брат ти Фабиано ми го даде, преди да замине в манастира при черните монаси.
Една цепеница в огнището изпука шумно, докато Амата клатеше неразбиращо глава.
— Явно нещо ми убягва. Какво имаш предвид — „преди да замине в манастира при черните монаси“.
— О, Боже — възкликна Гуидо. Пое дланите й в своите заедно с пръстена, който тя стискаше. — Ти изобщо нямаш представа, нали, дете мое? Пък и как да имаш? Ти беше отвлечена, преди монасите да го намерят на скалите под параклиса.
— Моля? Какви ги говориш? Видях с очите си как той скочи в пропастта, за да умре.
— Не, Амата. Не за да умре. Ще си остане недъгав за цял живот, но оцеля след падането. Сега е помощник-иконом в манастира „Сан Пиетро“ в Перуджа и скоро ще бъде ръкоположен за свещеник.
— Фабиано монах? — пророни Амата, смаяна и невярваща.
— Вече не се казва Фабиано — додаде чичо й. — Черните монаси го кръстиха Анселмо, когато прие монашество. Бенедиктинският обичай повелява всеки, който загърби света, да получи ново име, за да не остане и следа от предишния му живот.
Гуидо пак отиде до раклата. Порови под топовете плат и дрехите и накрая се върна на мястото си, стискайки свитък, вързан с черна панделка.
— Преди седемдесет и пет години, по време на гражданските протести, когато въоръжени тълпи плячкосваха и опожаряваха домовете на аристокрацията, графовете от Колдимецо поставиха този замък и имуществото му под закрилата на монасите. Абатът на „Сан Пиетро“ е могъщ човек — притежава оръжие, а също и неприкосновеност както от папата, така и от императора. — Разгърна пергамента и чачете: — „Ако някоя общност или който и да било нападне горепосочените господари, манастирът обещава да им се притече на помощ. И ако те или техни наследници или приемници изпаднат в нужда, могат свободно да се обърнат към горепосочения манастир, за да им бъде осигурено всичко необходимо за съществуването им, ако е необходимо, до живот. И ако съдбата ги изправи пред тази крайна нужда, да не дава Господ, и те решат да дадат в манастир пълнолетните си дъщери, абатът и монасите от «Сан Пиетро де Касиненси» се задължават, за собствена сметка, да ги осигурят със зестра и да ги настанят в женски манастири от ордена на свети Бенедикт. Преките членове на семейството завинаги са добре дошли и ще бъдат приети на трапечата на абата.“
Гуидо постави документа в треперещите ръце на Амата.
— Щом монасите научиха за нападението, препуснаха с всички сили насам, но, разбира се, дойдоха твърде късно. Спасиха каквото можаха от сградите, след което намериха Фабиано полужив, с потрошени кокали. Излекуваха го и решиха, че щом Бог го е спасил и ги е отвел при него, той ще бъде приет в техния орден. Дори брат ти се съгласи с логиката им. Намери си мястото като патица в езеро.
— Брат ми да е жив, а аз да го оплаквам през всичките тези години. — Амата се обърна към Орфео, очите й бяха замъглени от радост. — В нашия край казваме така, сир: „Брат и сестра с една обща съдба.“ — После се усмихна и додаде: — Някои дори стигат по-далеч: „Съпругът си е съпруг, но братът е нещо повече.“
— Надявам се ти не споделяш това мнение — отвърна Орфео. — Може да ревнувам. — Пресегна се и я погали по рамото. — Защо не отидеш на гости на Фабино в Перуджа, преди да се върнеш в Асизи?
Амата погледна с надежда Гуидо, който кимна.
— Разбира се. Аз самият ще се радвам да го видя.
Тя подаде пергамента на Якопоне, наясно, че юридическият аспект на документа вероятно би заинтригувал бившия нотариус.
— Фабиано каза ли ти как се е сдобил с пръстена на татко… или може би е по-правилно да кажа на дядо Капитанио? — попита тя чичо си.
— Да. Баща ти го пуснал в джоба му, когато убийците нахлули в параклиса. Буонконте му казал да скочи, знаейки, че синът му ще попадне под ножа, ако остане в храма.