Амата вдиша дълбоко хладния въздух в ранната сутрин, когато помаха на Орфео за довиждане — последен миг спокойствие, преди двамата с чичо й да се отправят в противоположната посока — към Перуджа. Възнамеряваха да пътуват в ограничен състав, имайки предвид, че пътят за града е широко използван и че ще стигнат къщата за гости на манастира преди мръкнало.
Предната нощ тя почти не спа, осъзнала, че на другия ден ще се изправи лице в лице с брат си, когото не бе виждала цели осем години. А как ли ще се изненада Фабиано — сигурно тя ще му се стори като дух, излязъл от гроба! Усмихна се при внезапно обзелия я порив да си избели лицето, както правеха римските благороднички — нищо, че дългата зима и бездруго бе оставила лицето й бледо като платно.
Якопоне се съгласи да остане в Колдимецо, за да си даде още малко време за почивка, преди да поеме обратния път към Асизи. Граф Гуидо, разбира се, го бе поканил да остане в замъка и той за малко да се съгласи. Но това бе преди Амата да сподели с него последната си идея — да изгради скрипториум в дома си, където да събере колкото успее надеждни писари, за да направят възможно най-голям брой преписи на текста на Лео. Надяваше се Якопоне да е първият желаещ. Изкушението пак да опре перо в пергамента се оказа неустоимо за бившия нотариус и вместо Якопоне да води неопределен живот в Колдимецо, граф Гуидо се съгласи да им погостува в Асизи след посещението им в Перуджа. Терезина също щеше да пътува с тях — в каруцата при баща си. Обещанието да прекара няколко седмици в дома на Амата караше сърцето на малката да трепти в радостно очакване.
Но днес щяха да я оставят вкъщи.
— Терезина — предупреди я дядо й на тръгване, — забавлявай баща си, гледай да е сит и го оставяй да си почива, когато е уморен.
Тя кимна със сериозно изражение, приела отговорната задача, все едно й бяха заръчали да пази замъка.
Амата продължаваше да прехвърля в главата си планове за изграждането на скрипториум, когато двамата с чичо й, придружени от охраната, изтрополиха през портите на замъка. Радваше се, че Якопоне изглежда доволен отново да се събере със семейството си и дори се запита дали пък не е приключил окончателно с покаянието и поклонничеството. Надяваше се с цялото си сърце, че той най-сетне ще приеме случилото се с тяхната Вана за нещастие и ще си даде покой.
Бързо се отпусна в ритъма на коня си, духът й се разведри от топлия въздух и пролетта, която бе избуяла отвсякъде покрай пътя. Тя също за пръв път от години усещаше вкуса на спокойствието — вкус сладък и благодатен като медена пита. Тепърва й предстоеше да опознае собствения си чичо, или поне така се надяваше, при това вече като зряла жена, а не от гледната точка на малко момиченце, което не прави разлика между възрастните. Изпита огромна благодарност към този здравеняк, който с една-единствена мечешка прегръдка й върна не само невинността на детските години, но и семейството, и миналото. А някъде отпред ги чакаше Фабиано — построеният наново мост към отнетото й насила детство.
И детето! Не можеше да си обясни каква е онази сила, която така неудържимо я привличаше към Терезина: чистият й дух, безграничната й, изпълнена с жизнерадост енергия, тананикането й, докато рисуваше с пръчка в прахта, приликата с майка й, която връщаше Амата към годините, когато самата тя бе невинно дете? Или пък желанието самата тя да има свои деца, което малкото ангелче вдъхновяваше у нея? Каквато и да бе причината, любовта й към малкото момиче бе като ароматна подправка, която се прибавяше към уникалния вкус на гърненцето спокойствие, което вече й се струваше пълно до ръба.
Между тези размишления, които доставяха наслада на ума й като дълготрайния аромат на мускус, и часовете езда редом до чичо й, през които слушаше историите за необуздани сблъсъци по времето на кръстоносния поход на Фридрих, дългият път мина почти незабелязано. Гигантските сиви стени на „Сан Пиетро“, бенедиктинският манастир, който представляваше най-южната стража на могъщия град Перуджа, изникнаха пред погледа й едва ли не преди Амата да е разбрала, че са пристигнали. Съзнаваше, че отдавна са пропуснали шанса си да се видят с Фабиано същия ден, но все пак се надяваше, че след като се настанят в къщата за гости на черните монаси и вечерят, все ще успее да го зърне. Повечето манастирски базилики разполагаха с пространство за посетители в дъното на нефа, което обикновено се ограничаваше с решетка от местата на монасите. Може пък на вечерня да го съзре сред потъналите в сенки монашески клетки или да различи гласа му сред мощния хор.