Абсурдността на последното извика усмивка на устните й. Гласът на Фабиано, дума да няма, се е променил от последната им среща. Едва ли би го разпознала. Малкото й братче вече беше седемнайсеттодишен младеж.
Брат Анселмо седеше на стол пред високо писалище, наострил сетивата си да долови ставащото около него. Едно от задълженията му като помощник-иконом бе да описва всички стоки, произвеждани за ползване в „Сан Пиетро“ в различните работилници, собственост на манастира, да отбелязва името на селянина, който ги е произвел, както и количеството и качеството на свършената работа. Днес конкретната стока бе плат за расата на монасите — продукцията, която трябваше да покрие нуждите им за дългата зима. Братът иконом изреждаше всички подробности, а младежът записваше.
Бледото му лице сияеше блажено на светлината на свещта, която гореше със силен пламък върху етажерка край писалището. Приготви си нов лист, като в началото изписа както винаги буквите A-M-D-G: Ad Magnum Dei Gloria — за величието и прославата на Господа. Правилото на свети Бенедикт наричаше пеенето на псалмите Opus Dei, Божие дело, и Анселмо се отдаваше на работата със същото убеждение. Със свободната си ръка стисна ръба на писалището, за да е по-стабилен, докато пише, а здравия си крак обви около крака на стола за равновесие. Почти не вдигна глава, когато в склада влезе братът, отговорен за посрещането на гостите, понеже предположи, че човекът е дошъл за продукти за гостите.
Монахът размени няколко думи с иконома, който повика помощника си.
— Анселмо, в двора те чакат посетители. Ще довършим работата по-късно.
Манастирът позволяваше монасите да бъдат посещавани веднъж годишно, но дори при това положение новината го свари неподготвен. С всяка година, прекарана в „Сан Пиетро“, кратката първа половина на живота му му се струваше все по-далечна.
— Чичо ми ли?
— Да, граф Гуидо е тук — отвърна влезлият монах. — Този път с него е дошла и млада жена.
Анселмо скочи от стола си, като се приземи на здравия си крак, ухилен до уши.
— Аматина! Знаех си, че един ден ще намери пътя дотук! — Грабна чифт груби дървени патерици, опрени на стената.
— Изчезналата ти сестра? Защо мислиш така?
— Ако я познаваше, брате, щеше да знаеш. Никой никога не я е побеждавал — в каквото и да било! Представи си някой от нашите местни бойни коне как препуска на север, а планинският вятър го брули с все сила, но той пак не се подчинява на стихията… или пък как препуска под дъжд от стрели без капчица страх за живота си. Е, ако си представиш това, значи ще имаш бледа представа за упоритостта на сестра ми.
— Явно наистина е упорита — засмя се икономът. — Моля се да си прав. Хайде, върви. И приятно прекарване.
Макар да влачеше безполезния сакат крак зад себе си, стигна до мястото по-бързо, отколкото другият монах смяташе, че е възможно. Възрастният мъж, както всъщност всички монаси в „Сан Пиетро“, обичаше безумно сакатото сираче, което дойде да живее в манастира още съвсем невръстно дете. Бяха го превърнали в свой домашен любимец, както абатът си имаше своята хрътка, и го глезеха безогледно — доколкото позволяваше Правилникът.
Монахът му посочи мъжа и жената, които го очакваха в дъното на двора, после се оттегли към галерията.
Докато куцукаше през двора, Анселмо видя как чичо му подбутва напред жената.
— Фабиано! — извика тя и буквално полетя към него, като го прегърна толкова силно, че едва не го събори на земята. — Никога не бих те познала!
— Анселмо — усмихна се той, леко смутен. — Сега съм брат Анселмо. И едва ли е редно да прегръщам жени. Утре сутринта сигурно ще трябва да се просна пред целия орден и да призная греха си в църквата.
— О, пфу! — възкликна тя. Отдръпна се назад и го огледа от главата до петите. — Добре ли си? Раните болят ли те още?
— Добре съм. Жив съм. И съм по-щастлив от всякога, Аматина. Ако не бяха нашествениците, сега нямаше да съм тук, а явно тук е трябвало да попадна. Значи и ти си оцеляла. Бях сигурен, че ще се справиш.
— Да, оцелях. — Може би сега, когато всичко бе отдавна приключило, това бе всичко, което брат й трябваше да знае.
— Разбра ли кои са били онези хора? Един фермер, който ги е видял да те отнасят, каза, че избягали на изток. Чичо Гуидо те търси къде ли не. Сякаш бе потънала вдън земя. — Потърси с поглед потвърждението на чичо им.