— Когато Алберт Велики от нашия орден прие епископския сан от Ратисбон с цел да се заеме с належащи реформи, нашият генерал-министър изтълкува това като ужасно падение. „Кой би повярвал, че вие, в самия залез на живота, ще опетните по такъв начин името си и братята проповедници, за които направихте толкова много? Помислете си какво сполетя онези прелати, които получиха подобни постове, с какво име се славят сега, как изживяват дните си!“ В резултат на това Алберт се отказа от своята епархия и напусна този свят като редови монах в Кьолн.
Макар дълги години да съм бил начело на моя орден, не си спомням нито един случай, в който Негово светейшество папата (това не важи за достопочтения тук присъстващ папа) или негов нунций, или катедрален служител някога да е молил мен или някой по-висшестоящ от мен, или някой от провинциалните министри да му осигури достоен епископ. Напротив, сами назначават някой от своите монаси, било поради семейственост, или по друг, недуховен мотив, така че не можем по никакъв начин да ги виним.
Той си седна на мястото, но брат Салимбене стана веднага след него, за да продължи темата.
— Аз също по време на пътуванията си съм срещал редица минорити и братя проповедници, въздигнати до епископски сан, по-скоро поради благоразположението на семействата и близките си, отколкото по благоволение на ордена. Сановниците от катедралните храмове на отделните градове не държат да имат за прелати светци от религиозни ордени, колкото и чисто да сияят последните в живота и във вярата. Те се страхуват да не получат укори от тях и предпочитат да си живеят в плътски изкушения и охолство.
— О, пак плътски изкушения и охолство! — Откъм свещениците се надигнаха подигравки.
— Именно, точно това казах. И дано Бог даде да бъдете наказани за подигравките си.
Салимбене попи червендалестото си лице с голяма кърпа. В катедралата, претъпкана от църковни деятели и зяпачи, бе станало доста горещо.
— Тази история ми бе разказана от брат Умиле от Милано, който отседна при нас във Фано. Веднъж по време на пости селяните от планинско село изпратили свои представители да помолят монаха, в името Божие и за спасението на душите им, да благоволи да ги посети. Копнеели да му изповядат душите си. И така, той взел едного със себе си да го придружава и отишъл при хората, и много им помогнал с полезните си съвети.
Един ден при него отишла да се изповяда една жена. Разкрила му, че на два пъти е била не просто поканена, ами направо принудена да съгреши със свещеници, при които е отивала да се изповяда. И ето защо брат Умиле й рекъл: „Не съм те поканил да съгрешиш, нито бих го направил. Но по-скоро бих те поканил да изпиташ радостите на рая, с които Бог ще те дари, ако Го обичаш и се покаеш.“ И докато я опрощавал, я видял да стиска в ръката си кинжал и я попитал: „Какво означава този нож в ръката ти в такъв момент?“ А тя отвърнала: „Падре, наистина бях решила да се пробода и да умра в отчаянието си, ако и ти, като другите свещеници, ме бе подканил към грях.“
Монахът се разпали от собствените си думи, пълните му бузи заблестяха в аленочервено, Орфео се уплаши да не би да получи удар.
— Срещал съм свещеници, които дават пари срещу лихва — продължи той, — принудени да търсят средства, за да издържат многобройните си копелета. Срещал съм свещеници, които държат кръчми и продават вино, домовете им — пълни с копелета, а нощите им — прекарани в грях; а на другия ден стават и отслужват литургия. И след като хората получат причастие, тези свещеници захвърлят осветената нафора в долапи в стената, нищо че е тялото Христово. Държат требниците, антиминсите и богослужебните си принадлежности в непристойно състояние — лекьосани и очернени. Нафората, която осветяват, е на такива миниатюрни парченца, че едва се вижда между пръстите им; при това не са кръгли, ами квадратни, нацвъкани от мухи. А за литургията използват най-долнокачествено селско вино или направо оцет…
— Слабост, която сто процента обижда брат, прочут с това, че е погълнал несметни количества вино из целия християнски свят! — надигна се глас от дъното на катедралата. Един от кардинал-наблюдателите се надигна от мястото си и се запъти към центъра на полемиката, яркочервеният филон се развяваше зад гърба му. С черните си буйни вежди, жълти очи и заострен нос той заприлича на Орфео на червеноопашат ястреб, спуснал се устремно към жертвата си.
Орфео се обърна към стоящите до него хора.
— Кой е този?