Макар да не бе забравила колко лошо мнение имаше Конрад за брат Салимбене, Амата реши да рискува и по-рано през деня, в присъствието на Орфео, показа на хроникьора няколко страници от ръкописа на Лео. Разказа му за намеренията си да направи толкова преписи и колкото двамата с Якопоне успеят. Жената наблюдаваше внимателно лицето му, докато четеше, видя нарастващото му въодушевление. Когато го попита дали би се съгласил да се присъедини към усилията й, той веднага изяви желание.
— Дори да препиша само част от текста, преди да ме завладее страстта към пътешествията, ще го направя — защото трябва да видя тази хроника до края.
— Умеете ли да пазите тайна, брате? — попита го тя. — Орденът може да не одобри Леовата история, ако узнае за нейното съществуване.
Въпросът й се дължеше на внезапно обзелото я опасение, че е допуснала грешка, като е споменала за ръкописа пред Салимбене; че може би се доверява прекалено на добрите си спомени от посещенията му в манастира на кларисите.
— Заради любовта, която питая към теб и към твоя годеник, кълна се да пазя тайната!
При думата „годеник“ Амата се изчерви. Все още не бе дала официалното си съгласие на Орфео, нито възнамеряваше да го стори, преди да имат възможност да поговорят насаме. Но забеляза, че Орфео отвърна на коментара на монаха със самодоволна усмивка.
— Ще пазиш тайната дори когато си на чашка ли, брат Салимбене?
Знаеше, че въпросът ще прозвучи грубо, но той щеше да разбере искрената й загриженост.
— Мадона! Засягате ме. — Салимбене се нацупи и докара на добродушното си кръгло лице възможно най-засегнато изражение.
Сега, след вечеря, Амата се молеше да не е сбъркала, като гледаше мъжа на отсрещната страна на масата и все по-червения му пухкав нос и като слушаше все по-гръмовния му глас. Орфео или Якопоне ще трябва да останат с него, докато напусне дома.
Обърна се и видя грейналия насреща й Орфео, въпреки че всички останали бяха погълнати от поредната реплика на Салимбене. Тази вечер той също бе по-тих от обикновено. Брат му Пикардо го бе подирил сутринта, за да му съобщи, че баща им е починал, докато Орфео е бил в Лион. Въпреки злонамереното отношение на стария към него Орфео прие тежко донесената от Пикардо новина.
Странно, но Амата не изпита никаква радост, когато Орфео й предаде съобщението, макар че Анджело Бернардоне доскоро бе обектът на последната й неутешима ярост. Осъзна, че посещението й при Фабиано бе сложило край на желанието й за мъст. След като брат й, осакатеният до живот, можеше да прости на враговете им и дори да ги благослови, задето са му отворили очите към по-висша, духовна радост, нима тя не можеше да се остави да я движат по-възвишени инстинкти? Бе натрупала известни познания благодарение на множеството учители, грижили се за нея през последните няколко години. А ако не бе предателството на стария Бернардоне, Орфео не би се възбунтувал и не би тръгнал на това пътешествие, което в крайна сметка го отведе до нея.
Амата се изправи и му подаде ръка, като в същото време даде знак на другите да останат по местата си и да продължават да се забавляват. Отведе го при столовете край празната камина, където бе провела толкова много приятни разговори с дона Джакома. Дали пък един ден това нямаше да се превърне в любимото им кътче от къщата в студените зимни нощи… освен диплите на покритото им с балдахин легло.
Естествено, щяха да се оженят. Тя го обичаше и вече му го бе обещала, когато той тръгна да се бори за свободата на Конрад. А освен че освободи приятеля й, помогна й да се отърве от Гаетани и защити децата при нападението на Калисто. Боже, какво повече би могла да иска от него? Не бяха ли съмненията й просто проява на опърничавост?
При все това онзи вътрешен глас продължаваше да се надига, да подлага на съмнение мотивировката й. Той изискваше от нея, заради собственото й спокойствие, да го подложи на още някакво изпитание, макар че точно тази вечер общото им бъдеще вероятно бе най-далече от мислите му. И така, щом той придърпа стола си към нейния, тя попита:
— Представял ли си си някога какво ще е, като се оженим? Какъв живот виждаш за нас?
Той се замисли за миг, изумен, отпуснал ръка на подлакътника на стола си, подпрял брадичка в шепата си.
— При най-добро стечение на обстоятелствата ли?
Тя кимна.
— На юг от нас има един свят, Аматина, какъвто никой от двама ни не може дори да си представи. — Той се наведе напред. — Невероятно гостоприемни земи на вечно лято. Пълната противоположност на студа и враждебността, която сме виждали почти през целия си живот в Умбрия. Там се усеща нещо от нашата родина, но примесено с цветовете, музиката и мъдростта на Изтока. Веднъж император Фридрих каза: „Ако Йехова беше чувал за Сицилия, едва ли би мечтал толкова за Светите земи.“