Конрад изкуцука нагоре по стъпалата и стисна Дзеферино за рамото.
— Води ме тогава, брате. Ако можеш да се присъединиш към мен в пеенето на хвалебствени и благодарствени химни, двамата с теб ще станем такава двойка, която ще смути всички, поставили надеждите си в услуга на земни помисли.
Дзеферино се оказа прав за дневната светлина. Колкото и да бе нетърпелив да напусне „Сакро Конвенто“, още щом прекрачи прага на манастира, Конрад трябваше да вдигне ръка и да закрие здравото си око с ръкава на расото си. С несигурна крачка се пъхна в тъмнината на долната черква, следван по петите от тъмничаря. Като дете, което прави първите си стъпки, той се отправи към гроба на брат Лео.
Потисна желанието си да сгълчи своя учител. Вместо това си спомни благодарствената молитва, която спомена пред Дзеферино в тъмницата и пророни едно благодаря, опитвайки се да възвърне вярата си в Божия промисъл.
— Появило се е нещо ново — обади се Дзеферино иззад гърба му. — Последния път, когато излизах, тази плоча я нямаше. Женски гроб. „Якова… света римлянка“.
— Якова ли? — Конрад се прекръсти, после се пресегна под амвона и прокара пръстите си по надписа.
— Има ли дата, брате?
— От миналата зима е. Нали ти казах — нова е.
Конрад отпусна ръка край тялото си.
— Почивай в мир, брат Якова.
Дзеферино го изгледа въпросително.
— Брат с женско име?
— Красива и нежна дама, брате, история, подходяща за из път. Ще ти я разкажа. — Запита се дали дона Джакома е успяла да осъществи намеренията си да направи Амата своя наследница.
Амата сигурно вече е станала жена. През изминалата година почти не се бе сещал за нея, но внезапно го обзе желание да разбере как е. Интересно би му било още да узнае дали и той е отсъствал от нейните мисли, както тя от неговите. Надяваше се, че не.
От отсрещния трансепт се надигнаха гласове. Няколко факли осветиха северния край на базиликата. Закрил око, Конрад успя да различи две фигури, които се движеха през осветеното пространство, проправяйки си път между няколко скелета. Въпреки пиперливия си език той ги оприличи на ангели, които слизат и се качват по стълбата на Яков. Гласът, който привлече вниманието му, се надигна пак — явно говореше възрастен флорентинец.
— Боите ми са готови, Джото. Побързай, момче. Донеси хоросана. Днес трябва да приключа с Девата.
Конрад прекоси апсидата и се приближи до скелето, където работеше зографът. Сепна го груб глас.
— Ще ви бъда благодарен, братя, ако стоите настрана. Разсейвате ми чирака.
Конрад застина. Ококори здравото си око, без да го е еня дали вижда нещо или не. В първия момент погледът му се изпълни с блясъка на факлите, та се запита дали Божиите светци постоянно се къпят в такова сияние. След известно време успя да различи цветовете по стената — множество херувими, наобиколили полузавършена, седнала на трон мадона. В прегръдките си тя държеше човешко тяло, което приличаше едва ли не на истинско — не беше миниатюрният римски император, когото монахът бе свикнал да вижда на подобни фрески.
Отляво на Девата бе изписано също толкова живо изображение на свети Франциск, облечен в простото сиво-кафяво расо на ордена. Тъмните му очи гледаха спокойно някъде зад Конрад; плътните устни нито се усмихваха, нито се мръщеха. Над продълговатото му лице и щръкналите уши сияеше златен ореол, който обгръщаше и наболата му червеникава брада и тонзура, както и тънките вежди. Художникът бе положил дясната ръка на Франциск на гърдите му, докато другата стискаше Библия или може би Правилото на ордена. Раните от стигмата се виждаха ясно и на двете ръце. Конрад забеляза и белезите от Гвоздеите върху босите му стъпала. Раната от копие отстрани на тялото на Франциск прозираше през дупка в туниката му.
Вниманието на монаха бе привлечено от празния, безизразен поглед. Припомни си, че когато серафимът го е белязал с раните, Франциск е бил полусляп. В сърцето му нахлу прилив на благодарност, задето на самия него му бе останало поне едно око.
— Прекрасно е, синьор — пророни той към възрастния художник.
— Красотата е моят занаят. — Саркастичната нотка в гласа на майстора накара Конрад да се запита дали мъжът противопоставя творението си и братята, които го наблюдаваха. Двамата с Дзеферино определено не се отличаваха с красота. Флорентинецът, със своята деликатна чувствителност, може би дори ги намираше отблъскващи. Смелостта, обзела го долу в килията, мигом се изпари и той придърпа качулката на главата си.
— Хайде, брате — обърна се Конрад към спътника си. — Знам едно място, където можем да си починем и ще бъдем добре дошли.