— Орфео ди Анджело Бернардоне — провикна се високо монахът. Изрече името не като въпрос, а някак суховато, сякаш се нуждаеше само от потвърждение на подозренията си. Орфео за миг си представи, че Черната гостенка с косата е дошла да покоси живота му.
— Намери го, брате. За какво съм ти?
— Не те търся заради себе си. Ти вече ми направи достатъчно добрини. Бог да те поживи, задето издейства освобождаването ми от папата. — Човекът внимателно свали качулката си, под която се разкри разрошена посивяла коса, пропита от слънчева светлина.
Изумен, Орфео не знаеше какво да каже. Беше си представял доста по-млад, дори красив мъж — мъж, към когото Амата би изпитала физическо влечение. Хладното й отношение към търговеца след завръщането на приятеля й го караше да се запита дали няма друга причина тя да иска Конрад да бъде освободен — особено след изказването й, че възнамерява да чака приятеля си край портата на манастира. Орфео се чувстваше употребен. Тя му се подигра и след като постигна своето, му обърна гръб. Сега, видял някогашния отшелник с очите си, той осъзна своята грешки. Прие благодарностите с махване на ръка.
— Радвам се, че успях да помогна на един невинен човек. — Съсредоточи се обратно върху хамута.
— Също така държа да ти кажа, че си глупак — продължи монахът.
Раменете на Орфео се стегнаха. Сир Доменико и неколцина от каруцарите прекъснаха работата си. Забеляза, че вниманието на всички е насочено към разговора им, макар никой да не смееше да погледне брат Конрад направо в лицето.
— Не смятам, че е ваша работа да ми казвате какъв съм или какъв не съм — рече той и вдигна рязко брадичка, готов да се защитава.
— Ще рискувам да се нагърбя с тази работа само за да чуя от устата ви, че не можете да обичате една жена заради самата нея повече, отколкото заради богатството й. Познавам една дама, която ви обича както обича собствената си душа.
Конрад откърти коричката на незаздравяла рана. Наранен и смутен, Орфео се обърна към другарите си.
— Извинете ме, сир Доменико — рече той. — Трябва да поговоря малко с този монах.
Конрад спря окото си върху възрастния търговец. Доменико сведе поглед към топовете плат и ги освободи с махване на ръка.
Орфео изведе свещеника през сводестия портал. Какво ли му е казала Амата?
Монахът пръв наруши тишината.
— По това, което виждам в очите ти, смятам, че предположенията ми са били верни. Тя ти липсва толкова, колкото и ти на нея. И сега, като видях работодателя ти, ми хрумна една идея. Може да се получи, стига да искаш. И ако се омъжиш за Аматина само по любов, както тя копнее.
Орфео го подкани с поглед да продължи. Знаеше, че ако се опита да продума нещо в момента, гласът му ще затрепери. По-добре да изслуша какво има да му казва този Конрад, докато се поокопити.
Монахът изложи пред него плана си стъпка по стъпка, като подчертаваше всеки етап с условното „ако наистина я обичаш“. Съветът му се стори на Орфео логичен, дори направо удивителен, при положение, че човекът не разбира нищо от търговия.
— Разбира се, сир Доменико трябва да се съгласи — рече Орфео, след като Конрад приключи. — Както и брат ми Пикардо. — Но да, той би искал идеята на Конрад да се осъществи, при това го искаше с цялата си душа. При тази мисъл сърцето му запламтя. Сграбчи ръката на монаха в двете си ръце и я разтърси енергично.
— Само ти можеш да ме спасиш, брате.
— Нека Бог те дари с щастлива развръзка — рече Конрад. Орфео най-сетне пусна ръката му и монахът додаде: — Би ли бил така любезен, синьор, когато видиш Аматина, да й предадеш едно съобщение? Тази сутрин си тръгнах от дома й, без да се сбогувам, понеже се опасявах, че може да се опита да ме забави. Моля те, кажи й, че съм заминал за болницата „Сан Салваторе“ и ще се върна когато мога.
— В болницата?
Конрад кимна.
— Също така оставих в дома й монаха, който дойде заедно с мен, без да му кажа какви са намеренията ми. Пак защото не исках да създавам паника. Той е добре дошъл да ме последва, ако желае — или пък не. Както Бог му повелява. Не мога да кажа кога ще се върна и може би изборът ми на местоживеене няма да му се понрави. — Монахът успя да се усмихне. — Addio, signore. Бог да благослови вас и вашата дама.
Дзеферино се мята върху сламеника почти цяла нощ, докато накрая се унесе в неспокоен сън. Неспокойствието изпълваше вените му като болест. Не бе напускал очертанията на манастира от деня, в който братята го намериха полужив в изоставения параклис и го пренесоха в „Сакро Конвенто“. Рядко бе излизал изпод земята, освен за да донесе храна на затворниците си. Вдигна ръка над главата си, за да се откъсне от тъмните силуети и хъркащите непознати, които го заобикаляха; сви се на топка. Единствената му нищожна утеха идваше от равномерното дишане на Конрад на сламеника до него.