По едно време преди зазоряване Конрад се размърда. През полуотвореното си око Дзеферино видя как събратът му се отдалечава към вратата, точно както се беше измъкнал, след като чу изповедта в параклиса. За момент Дзеферино се уплаши, че отново е изоставен, но звуците около него бяха човешки, не животински. Пак се унесе в сън.
Когато се събуди следващия път, беше от размърдването на прислужниците, които се надигаха по сламениците, протягаха се и се прозяваха, молеха се Богу да благослови работата им и през този ден. Леглото на Конрад беше празно и неоправено. Може би е отишъл пръв до тоалетната.
Дзеферино стана, придърпа качулката ниско над главата си и последва останалите в тази посока. Забеляза как всички избягват да го поглеждат. Конрад едва ли бе обърнал внимание на отношението им, но за Дзеферино отвращението или страхът им беше съвсем очевиден.
Много скоро установи, че приятелят му го няма никъде, не се появи дори на масата за закуска. Докато монахът дъвчеше надве-натри, онази жена, Амата, дойде и го попита къде е приятелят му. Но Дзеферино само сви рамене и се огледа. Бърборенето на останалите тътнеше в ушите му като крилете на прилепите, които се стрелваха по тунелите в тъмницата.
— Ще го потърся в параклиса — рече тя. Отдалечи се по коридорите, като от време на време викаше Конрад по име. Имаше нещо в гласа й… „Конрад! Брат Конрад!“ Напомни му на гласа на онова момче в гората. Имаше чувството, че чува този глас да крещи: „Тези не се страхуват от Бога, брат Конрад.“ След което се чу тръбният зов на огнения ангел и Дзеферино изпадна в несвяст от болка. Така и не попита Конрад за ангела. След като затворникът му получи онова видение в килията си, Дзеферино осъзна, че човекът живее по-възвишено от него. Тъмничарят се отнасяше подозрително към взирането надълбоко в светите тайнства.
Другите приключиха бързо със закуската и оставиха Дзеферино сам в просторната зала. Около него прислужници събираха празните паници и чаши. Кашата къркореше в стомаха му. Двамата преписвачи скоро щяха да започнат работата си. Може би Конрад се беше качил до лоджията, за да им помогне, след като вече бе започнал да възвръща силите си.
Дзеферино изкачи стъпалата със сведена глава. Завари горе само писаря Якопоне. Проследи с поглед как преписвачът отряза с ножа си една страница от дебелия свитък и я простря на поставката. Монахът взе свитъка и разгледа крехкия материал. Беше чувал за тази „хартия“ — по-евтина и удобна в сравнение с пергамента, но едва ли подходяща, за да оцелее и да не плесеняса от влагата в манастирската библиотека. Я виж колко лесно някой е пробил дупка през целия топ. Провря кутрето си в процепа.
— Около тази дупка, която разглеждаш в момента, брате, има цяла история — рече Якопоне. — Този ръкопис спаси живота на нашата господарка в една черна нощ. Тъмната сянка на монах убиец за малко да я изкорми с копието си, ако тя не бе увила този свитък около тялото си. Спомням си като днес как тя славеше Бога, задето брат Лео беше тъй многословен.
Дзеферино стисна свитъка с две ръце.
— Монах ли? Че защо монах ще иска да убие човек, който проявява такава щедрост към братството?
— Ако я беше видял в онази нощ, едва ли би я нарекъл щедра към братството — биеше се като хала и лично елиминира един от тяхната банда, макар че и те убиха един от нашите. Онези монаси ни нападнаха, за да заловят Конрад — не знам поради каква причина. Изненадаха ни в гората по мръкнало.
Дзеферино затвори окото си. В ушите му закънтя пак страховитият тътен на онази нощ, цялото крещене около него, последвано от тръбния зов и огъня, свистящ към лицето му.
— И ти ли беше там? — попита.
— Да, макар да закъснях да се притека на помощ. Превърнах водача им на факла, а другите от бандата се пръснаха като невестулки обратно по дупките си.
Свитъкът тупна тежко на пода на лоджията и се изтърколи. Якопоне скочи от стола си и го хвана току до ръба.
— Внимавай, брате! Добре ли си?
Дзеферино пъхна ръце в ръкавите си и сведе глава. Гърлото му се бе свило на топка, накрая все пак успя да се прокашля и заговори с дрезгав, изпълнен с горчивина глас.
— Angelus Domini, Божият ангел. Ти!
Дървената лоджия се разтресе леко. Жената изкачи стълбите, следвана от Салимбене, който пухтеше зад гърба й.
— Брат Конрад си е тръгнал, брате — рече тя на Дзеферино. — Оставил е съобщение, че ако искаш да го последваш, можеш да го намериш в болницата на прокажените. — Обърна се към Якопоне с пламнало от възбуда лице. — Дойде вестоносец, изпратен от сир Орфео, който предал, че утре ще дойде и се надявал новините, които донесе, да са добри.