Братята Поло веднага кимнаха в знак на съгласие, но Тебалдо забеляза сянка на разочарование и смут да затъмнява лицето на младежа от Асизи. Не изглеждаше особено горд, задето е удостоен с персонална задача от самия папа. Марко го сгълчи и тихо прошепна нещо в ухото му. Младежът кимна и сковано пристъпи напред. Падна на коляно пред трона и сведе глава, докато челото му докосне белия копринен чехъл на Тебалдо, после целуна края на дрехата му.
— Аз съм ваш слуга и слуга Божи, Ваше светейшество. Всичко, което съм, и всичко, което имам, е на ваше разположение.
IV
Конрад остави торбата с храната сред безразборно разхвърляните камънаци на вековен сипей и изчака Амата. Слънцето още не бе достигнало зенита си, ала камъните вече излъчваха топлина, а тепърва щяха да се нагорещя-ват. Беше един от онези странни октомврийски дни, упорито вкопчени в лятото. Излязоха от гората още преди час и оттогава вървяха все под преките слънчеви лъчи, а лекият ветрец, който облъхваше хълмистата околност, не допринасяше особено за отслабването на жегата.
Отшелникът рядко напускаше гората, било то за да слезе до крайбрежните села, или да се изкачи до голата планинска пустош. Когато тръгваше да катери някой връх, обикновено бе за да прекара конкретен свят ден в размисъл. Зъберите разкриваха величествена панорама, вериги сини и морави планини, някои под пелени от сняг, други прорязвани от изумително красиви водопади — умопомрачителна демонстрация на съзидателната сила на Бог, през която Конрад пълзеше дребен и сив като паяците, плъпнали по стените на колибата му. Градските хора, наблъскани в стегнатите мрежи на собственоръчно издигнатите си сгради, навярно се чувстват господари на средата, в която живеят. Но пред Божиите Апенини човешката гордост изглеждаше като джудже.
Откъсна поглед от хоризонта и огледа пътеката, по която току-що се бе изкатерил.
— Не спомена ли, че се катериш едва ли не като планинска коза? — подвикна той на Амата, която с усилие креташе нагоре.
Момичето се стовари върху близък камък и вдиша жадно горещия въздух, притиснала с една ръка гръдта си, която се надигаше и отпускаше трескаво.
— Възможно е да съм преувеличила малко — рече тя, щом дишането й се поуспокои. — Не съм свикнала да се катеря чак толкоз нависоко.
— Дано само не си ме излъгала, че нямаш страх от високо?
— Просто върви напред. Аз ще те следвам. Щом тайните ти маршрути ще ни спестят седмица драпане — съгласна съм.
— Скоро ще стигнем до козя пътека напряко през стръмното — подготви я Конрад. — Най-тясното й място е не повече от двеста метра, но и най-малкото подхлъзване може да те запрати в пропастта, дълбока близо шестстотин метра. — Докато небрежно драскаше с клечка по камъка и съзнателно избягваше погледа й, добави: — Бих казал, че само невинна душа, която няма страх от Бога, би дръзнала да опита.
Това си беше въпрос между нея и нейната съвест. Той не желаеше да гледа отражението на душата в очите й.
— Щом тебе не те е страх, и аз ще се справя — рече Амата. — Само че катеренето би било далеч по-лесно, ако не бяхме с тия дълги дрехи. Ръбът непрекъснато задира в камъните и ме спъва. Носи се слух, че орденът щял да върне късите туники, носени от първите братя. Ще ми се вече да го бяха направили.
— Първите братя са се трудили за прехраната си като обикновени работници — отвърна Конрад. — Както самата ти отбеляза сутринта, ние, днешните братя, прекарваме по-голямата част от времето си седнали. Днес братята от „Сакро Конвенто“ преписват ръкописи срещу заплащане, също като черните монаси. Пък и дори орденът да върне туниките за братята, ти и останалите сестри ще си носите дългите раса, както повелява благоприличието.
— Жалко, не мислиш ли? — подвикна Амата зад него.
Конрад се завъртя на място. Тя се ухили насреща му, вдигнала дрехата си високо над коленете. Отшелникът моментално закри очите си с ръка и извърна лице от нея.
— Сестро! В името на непорочната Дева, прикрий се!
— Какво толкова? — В гласа й прозвучаха закачливи нотки. — Ако ти беше орач, а аз — любящата ти другарка, щях да се обличам така всеки ден, докато работя край теб. При това щях да ти доставям и голямо удоволствие.
— Да, но не съм орач, а ти определено не си моята другарка. Аз съм монах и духовник, посветил се в служене на Бога. И ако извлека дори секунда удоволствие от гледката на дългите ти крака, тя би могла да се превърне в първата брънка от веригата, която ме тегли към бездната. Спазвай обещанието за приличие, което ми даде в колибата.