Преглътна отвращението си към прочетеното. Авторът прекрачваше границите на скромността. Но така или иначе заразените с проказа посредством плътски контакт все пак получаваха справедливо наказание за греха си. Нито Бартоломеус, нито Матеус можеха да го убедят в противното по този пункт. Относно наследствеността, нима в Светото писание не е речено: „Бащите ядоха кисело грозде, а зъбите на децата скоминясаха“?44 Така дори в този случай прокаженият плащаше цената за греховете на предците си. Бартоломеус го признаваше, преди да премине към лечението на прокажените. „Проказата почти не се лекува, освен с Божията помощ“ — очевидно, след като Бог е този, който заразява с болестта.
Въпреки всичко Бартоломеус изреждаше и няколко не духовни възможности за лекаря: пускане на кръв (стига силата на прокажения да позволява); прочистване от паразити и язви; лекарства, приемани вътрешно, помади и мазила отвън. Английският монах заключаваше: „за лечението или прикриването на проказата най-доброто лекарство е червена пепелянка с бял корем, стига отровата да бъде премахната, а опашката и главата — смазани. Тялото й, наложено с праз лук, трябва да се приема и дъвче често.“
Конрад върна книгата на мястото й точно когато Матеус се върна. Усети как в душата му се надига предишната му заядливост и склонност към дебат. Но докато преди три години би започнал да спори с Бартоломеус, днес умееше да си държи езика зад зъбите. Бог го бе изпратил тук, за да се учи. Трябваше да пита и да слуша, не да спори.
— Опитът ти потвърждава ли предположенията на твоя сънародник?
Матеус взе книгата и й хвърли един бърз поглед, като кимаше с глава.
— Хранителен режим — рече накрая, като посочи с пръст текста. — Тук сервираме само пресни меса. А по това време на годината, когато има плодове и зеленчуци, имаме няколко случая на пълно излекуване.
Отговорът му изненада Конрад.
— Мислех, че единствено чудо може да излекува прокажен.
— В родината си съм чувал за случаи на чудодейно изцеление, най-вече в храма на Тома от Кентърбъри. В кладенец в криптата на светеца има вода, смесена с капка от неговата кръв, и мнозина твърдят, че са се излекували, като са пили от нея. Но тук единствените успехи, които сме постигнали, са чрез хранителен режим.
— Но в такъв случай защо не се излекуват всичките ви пациенти?
Матеус се усмихна.
— Имаш чевръста и аналитична мисъл, брате. Може да направя и тебе лекар. И въпросът ти е добър. — Прокара пръст по ръкописа на Бартоломеус, докато намери конкретен пасаж. Думата lepra, или „люспест“, в езика на гърците, описва редица болести, в които кожата се отлюспва. Тук има много подобни случаи, има хора, прогонени от домовете си от някой свещеник, който си няма никаква представа от болестта — как кръвта на прокажените църка, когато се разтърка между дланите на ръцете, или изплува на повърхността в купа чиста вода, загубата на чувствителност на пръстите на ръцете и краката, червеникавият оттенък на кожата.
Някои от тези кожни болести са лечими; върнал съм не един и двама от моите пациенти при семействата им. Но онова, което наричам „същинска проказа“, което гърците наричат elephantiasis заради удебеляването и загрубяването на кожата, в моя опит е нелечимо. Пробвал съм прочистване и пускане на кръв, цял куп лекове, препоръчани от различни автори — дори лекарства, приготвени от животни.
— Като например дъвчене на месо от пепелянка?
— Червено-бялата пепелянка се среща много рядко в тази част на света. Но съм налагал раните на прокажени с безоар, приготвен от очи на елен, според рецептата на Авензоар. Традиционното лечение на раните, като например налагане на раната с горещите вътрешности на умиращо куче или котка, също не дадоха резултат.
Матеус свали шапчицата си и се отпусна на стола срещу Конрад, внезапно помръкнал.
Монахът се вгледа в руменото лице на събеседника си по-отблизо, разгледа тънките му вежди, забеляза обезцветената бучка на челото му, както и едно подуване на ухото, което не бе видял досега. Лекарят се усмихна тъжно.
— Да. И моят ред идва — скоро. — Тонът му показа на Конрад, че вече е приел неизбежното.
— Значи все пак болестта е заразна, както твърди Бартоломеус.
— Очевидно, макар че прекарах тук петнайсет години, без да проявя нито един симптом — досега. Повечето от монасите, които ми помагат, се заразяват след две-три години. Ако си решил да останеш по-дълго, трябва да се тревожиш за здравето си. Макар че пък възрастната монахиня е тук от двайсет и две години и все още не е проявила нито един симптом.