— Не бих и могла да искам повече.
Тя се поколеба, но само за миг, след което скочи и обви ръце около шията му.
— Орфео. Искам да знаеш, че те желая повече от всичко на света. Ето това очаквах да ми кажеш в нощта, преди да се разделим.
Орфео я притисна плътно до гърдите си.
— Трябва да разбереш, че понякога затъпявам и губя цялата си находчивост. Обещавам да се старая и за в бъдеще да не допускам това да се случва.
Амата зарови лице в топлите дипли на дрехата му, докато усети, че прегръдката му се отпуска. Усети, че той гледа нещо или някого над рамото й. Щом се освободи, видя Пио да стои смутен в дъното на двора. Зад него, в сенките на галерията, внезапно се разшетаха цял рояк прислужнички и взеха да бършат прах и да чистят.
— Вечерята е почти готова, мадона — обяви Пио.
— Ще се женим, Пио — извика му Орфео. Младежът се ухили до уши и започна да върти глава ту към Орфео, ту към Амата. Неясно защо, но реакцията му я разочарова. Вероятно бе очаквала по-съкрушена реакция от човека, който бе страдал по нея толкова години.
— С ваше позволение, мадона — Пио се обърна към господарката си с нисък поклон. — Аз също бих искал да се оженя.
— Ти, Пио? Но за коя? — Огледа събралите се прислужнички и видя, че погледите на всички са обърнати към Габриела. Момичето пламна, а цялата групичка се разпръсна със смях към вътрешността на къщата. След жените се оттегли и поруменелият Пио. Тогава Амата си спомни, че в нощта на пожара тя бе събудена от Габриела, докато Пио бе човекът, събудил мъжете. Как не го бе забелязала досега? Дона Джакома със сигурност би усетила, че пред очите й се разиграва любовен романс.
— Хубаво е, че не знам всичко, което се случва в дома ми нощем — прошепна тя на Орфео. — Мисля, че именно моята небрежност или невежество спаси това място от пълно унищожение.
Амата пое протегнатата му ръка и походката й възвърна обичайната си жизненост, щом се отправиха към голямата зала.
— Що се отнася до парите… Просто исках да съм сигурна, Орфео. Всъщност изобщо не е наложително да вземаме на заем от лихвар. И ако се наложи, съм готова да работя рамо до рамо с теб така, както би работил мъж. Също така се надявам, че ти… че ние ще пътуваме от време на време. И двамата знаем, че във вените ти вече тече солена вода. Пък и още не съм видяла изгрева, а също и витражите на Лионската катедрала…
XLI
След закуска на другия ден Матеус дойде да извика Конрад.
— Ела с мен на визитация, брате. Ще те запозная с пациентите и със задълженията ти.
По указания на лекаря Конрад наля кофа вода от един резервоар и го последва през голата поляна, която отделяше трапезарията от мъжката сграда на прокажените. Матеус почука леко на вратата на първия — един от многото, които бяха твърде зле, за да се хранят заедно с останалите.
— Това е килията на стария Силвано. Първо почистваме него и стаята му, после го храним — обясни той. Конрад съсредоточи вниманието си върху разпятието, закачено на пирон от външната страна на вратата, за да не се впечатлява от мизерията, която знаеше, че ще завари от вътрешната й страна. Щом Матеус отвори вратата, от покоите на прокажения лъхна отвратителна воня. Конрад усети как в гърлото му се надига възкиселият вкус на недосмляна овесена каша. На дървен стол в ъгъла се беше свила съсухрена фигура — сляп старик, който се губеше в широката си роба от зебло. Матеус даде знак на Конрад да застане от едната страна на стола, а той самият извика към прокажения:
— Днес имаме повече слънце, Силвано. Хайде да те проветрим малко — и тебе, и стаята.
Вдигнаха стареца заедно със стола и го изнесоха навън, като го сложиха така, че слънцето да му сгрее гърба.
— С мене е брат Конрад — продължи лекарят на висок глас. — Отсега нататък той ще се грижи за теб.
Матеус покри прокажения с одеяло, докато Конрад смени чаршафите от дюшека на Силвано, оцапани със засъхнала кръв и гной. Поля пода с вода и започна да търка.
Щом той приключи, Матеус леко подбутна стария прокажен.
— Сега ще те изкъпем.
Силвано, който сякаш се посъживи на слънчевата светлина, кимна за пръв път. Лекарят изпрати Конрад до кухнята, за да донесе топла вода, а самият той продължи по редицата пациенти, като извеждаше онези, които бяха в по-прилично състояние, на свеж въздух.
Конрад напълни пак кофата си от голям казан, който се топлеше на кухненската печка. Занесе чистата вода в килията на Силвано, където Матеус го накара да махне кърпата от главата на болния и да разпусне робата му. За свое облекчение Конрад успя да се въздържи да не повърне, докато почистваше разлагащото се тяло и лице на Силвано. Вместо да му се погади, както се бе опасявал, раните на човека събудиха у него чувство на жал и състрадание. Очите му се напълниха със сълзи, докато изстискваше парцала над кофата с топла вода.