Матеус наблюдаваше стриктно как монахът налага с парцала раните на прокажения и ги обърсва, като изстисква колкото се може повече от жълтеникавата течност в тях. Накрая Конрад попи тялото на стареца с мека кърпа и превърза дланите и стъпалата му. Устоя на порива си да целуне мъжа, както бе правил свети Франциск преди толкова години. Предупреждението на Матеус от предишния ден изигра своето търсено въздействие.
— Бог да е с теб, сир Силвано — предпочете да каже монахът. Прокаженият вдигна ръка в отговор.
— Той ти благодари — обясни Матеус.
— Не може ли да говори?
Мъжът посочи отворената си уста и едва тогава Конрад забеляза съсухрения чукан на мястото, където някога се бе намирал езикът му.
На път за съседната килия Матеус отпусна ръка на рамото на монаха.
— Как се чувстваш?
— Засрамен. Дори вчера ги мислех за грешници, заслужили наказанието си. А те са наистина бедни чеда Христови, както казваше свети Франциск.
— Започваш да разбираш, а това е най-важното засега. Ще се справиш добре тук.
Следващият пациент — мъж доста по-млад от Силвано — изненада Конрад. По тялото му не личаха почти никакви рани — само избледняло петно на гърба му, сбръчкано и нагънато като листенца на карамфил. Пръстите му обаче бяха сгърчени в неестествена поза; палецът висеше безпомощен над дланта, а роговиците на очите му бяха замъглени от млечнобял воал, изпъстрен със зрънца като парченца тебешир. Докато миеше съсухрената му рана, Конрад вдигна очи към Матеус.
— Дори сред онези, които наистина са болни от проказа, брате, се срещат различни разновидности на болестта. Някои нямат нито една бучка или пък имат една, или само няколко. Различават се по цвят — от бледорозови като тази до наситено розовочервени. Появяват се навсякъде по тялото. Но макар тази рана да е пресъхнала за момента, тя е напълно безчувствена. Той не би усетил, че го поливаш с вода, ако ще да беше вряла. Тази част от плътта му е мъртва завинаги.
Матеус обсъждаше състоянието на прокажения съвсем спокойно, все едно човекът беше в друга стая.
Той от своя страна гледаше право напред, без да показва ни най-малък интерес към разговора им — със същата апатия, от която кожата на Конрад настръхна предния ден, когато си представи, че е влязъл в света на живите мъртви. Благослови прокажения, след като свърши, както бе сторил със Силвано, но този пациент не реагира по начина, по който бе посрещнал грижите му старецът. На тръгване Матеус прокара ръка по голото теме на мъжа, устните му се разтегнаха в разкривена усмивка.
— Срещал съм много случаи като него — додаде той, щом излязоха. — Такива като него ги наричам междинни. При тях се проявява само една рана, макар и не толкова пресъхнала като неговата. И макар конкретното място да е изгубило част от чувствителността си, те продължават да усещат известна болка. Раните им са с овална форма, често пробити в средата и с ясно очертана периферия. — Матеус поклати глава. — Тази болест е толкова сложно нещо. Съмнявам се, че някога ще я разбера напълно.
Конрад се върна до кухнята за чиста вода, като се опитваше да запечата в съзнанието си колкото се може по-голяма част от думите на Матеус. Имаше толкова много информация за смилане. На пътеката се размина с няколко от монасите, които също носеха вода. С петимата монаси и трите монахини се запозна сутринта. Сега го поздравиха само с кимане, погълнати от непосредствените си задачи.
Тези монаси представляваха мрачна картина, в сравнение с черните монаси на Дом Виторио — може би защото населяваха свят, не толкова отдалечен от Страшния съд, или пък защото работата не им предоставяше много поводи за усмивки. Конрад уважаваше мълчанието им и факта, че са обрекли живота си в служба на тези изгнаници. Би се чувствал добре да работи цял живот сред хора като тях — това важеше и за жените — скромни и не по-малко усърдни създания.
Макар да не беше лекар, Бог го бе довел тук точно в този критичен момент, защото сега Матеус вече можеше да види края на собствения си път. Бързо прогони тази мисъл от главата си като горделива, знаеше, че е закъсняла реакция на по-раншните думи на Матеус. Самонадеяността тръгва на път, яздейки, и се връща пеша, напомни си той. Той не притежаваше и частица от уникалните познания на добрия лекар; нито пък споделяше онази специална връзка, която свързваше Матеус с пациентите му. Нещо повече, в сърцето си той продължаваше да вярва, че Божията воля, а не усилията на хората, определя кой ще умре и кой ще се излекува — гледище, което докторът от Салерно явно не споделяше.