За един месец Конрад се смеси напълно с круцигерите, като изпълняваше задълженията си кротко и монотонно. Разговаряше почти всеки ден с Матеус и често помагаше на доктора, след като свършеше грижите около определените му прокажени. Монахът научи доста за пациентите си и за многостранните форми на болестта им, но така и не стигаше до онова, което би могло да му помогне да разбере защо Лео го насочи към тази болница.
Макар нощите в късното лято да застудяха, следобедите бяха все така топли и слънчеви, за да могат пациентите да остават навън. В един такъв вълнуващ ден Конрад мярна червената роба някъде край килиите и се запъти натам, понесъл кофата си с гореща вода. Матеус тъкмо беше изнесъл един прокажен извън покоите му.
— Как си днес, Менторе? — попита той.
Без да промени изражението на лицето си, мъжът вдигна ръце така, че ръкавите му да се смъкнат. Имаше многобройни рани по кожата си, но Конрад забеляза, че повечето са покрити с виолетова, на места сивкава коричка. Възлите по лицето му сякаш също заздравяваха — това бе първият път, в който Конрад забелязваше някакви признаци на подобрение у пациент. Може би Менторе страдаше от някоя от онези лечими кожни болести, за които бе споменал докторът. Монахът погледна с надежда към Матеус, но видя в очите му само дълбока тъга.
— Готов ли си? — попита той тихо. Прокаженият кимна.
— Ще изпратя свещеник да те изповяда и да извърши тайнствата — продължи Матеус. Направи знак на Конрад да се приближи. — Днес го измий особено старателно. Подготви го да посрещне своя Спасител.
— Но раните му изглеждат в по-добро състояние, отколкото на останалите — възрази Конрад. — Кожата му никога не е изглеждала по-добре.
— До утре някои от раните ще са изчезнали напълно — обясни Матеус. — Това е признак на приближаващата смърт, който всички ние сме се научили да разпознаваме. Те я очакват, вярно, не с радост, но поне с облекчение.
Лицето на Менторе, забулените му очи останаха напълно безстрастни. Дори прокаженият да изпитваше някакви чувства, външно не личеше по никакъв начин. Конрад си спомни разговора си с Якопоне, докато пътуваха към Асизи; темата беше поезията, опитът и учестеното дишане на смъртника. А този обречен човек си седеше на стола и дишаше съвсем спокойно, доколкото му позволяваше сумтенето, невъзмутим като лихвар пред везните си.
Конрад потопи кърпата в горещата вода и изми ръката на мъжа. В съзнанието му изплува едно изречение от писмото на Лео: „Гвоздеите на мъртвия прокажен са обложени с истина.“ С любопитство, което му се стори едва ли не нездраво, той повдигна другата ръка на прокажения за китката, но и двете завършваха с чуканчета вместо пръсти. Явно пак нямаше да схване замисъла на Лео. Менторе изобщо нямаше пръсти, камо ли нокти. Същото важеше и за краката му. Стъпалата се бяха превърнали в разкривени чукани без пръсти.
Тази нощ Конрад спа неспокоен сън, смущаван от звуци, които му заприличаха на вълчи вой. Постепенно съвсем се разбуди в тъмното и осъзна, че безсловесният вой всъщност идва откъм сградите на прокажените. Явно Менторе е предал Богу дух, каза си. Думкане по вратата и гласът на Матеус, който го викаше в параклиса, потвърдиха догадката му.
Лекарят носеше факла, защото през нощта бяха излезли облаци, които скриваха луната. Прекосиха двора, опръскани от ситен дъждец.
Монасите вече бяха внесли трупа в параклиса, където той лежеше проснат на маса в нефа, заобиколена от свещи. Мъжете и жените от ордена четяха в един глас епитимийните псалми от двете страни на хора. Прокажените, които можеха да вървят, се бяха събрали в дъното на помещението.
Конрад скръсти ръце и последва Матеус до тялото на прокажения. Искаше да прибави и личната си благословия към молитвите на общността. Възлите по лицето на Менторе бяха напълно изчезнали, точно както предвиди Матеус. Доскоро петнистата му кожа сега лъщеше като слонова кост — също като свещта, трептяща край главата му.
Ръцете на прокажения, отпуснати на гърдите му, привлякоха вниманието на Конрад. Раните откъм опакото на дланите му се бяха досъсирили и сега изглеждаха твърди като абаносовочерни шипове на светлината. С треперещи пръсти Конрад повдигна горната ръка и я обърна. Раната на дланта също бе хванала твърда черна коричка. Конрад посегна към една от тях с върха на пръста си и целият шип, заедно с дланта и опакото на ръката, помръдна като едно цяло. Той внимателно отпусна ръката на прокажения в първоначалната й позиция.
Опря се с ръка на ръба на масата и падна на колене, втренчен в дъното на нефа, където над олтара бе издигнато разпятие. Сърцето му бе обзето от покой, какъвто не познаваше, откак Амата дойде в колибата му. Цялото напрежение и болка от изминалите трийсет и четири месеца най-сетне се отмиваха от тялото му, за да отстъпят място на спокойствие и възторг.