Най-сетне разбра! Също като Джанкарло ди Маргерита той докосна гвоздея със собствената си ръка — гвоздея на мъртвия прокажен!
— Има още две неща, които трябва да разбера. — Конрад седеше в стаята на Матеус след погребалната служба. — Възможно ли е тези симптоми на проказата да се проявят внезапно, да речем, в четирийсетдневен период? — Наведе се напред, опрял лакти върху масата на лекаря. Вече държеше в ръка всички нишки, но му липсваха още няколко възелчета за потвърждение. Паното, което Лео бе изтъкал за него, можеше завинаги да унищожи преклонението пред свети Франциск. Макар че за Конрад истинското обяснение за стигмата бе по-удивително и възвишено от самия мит, също както истината за пропиляната младост на Франциск превъзхождаше пречистената версия на Бонавентура.
— Обикновено се проявяват постепенно, в течение на дълъг период от време — обясни Матеус. — Но са ми известни случаи, когато раните изникват за една нощ, съпътствани от пронизваща болка. В такива случаи възпалението обхваща опакото на дланите и горната повърхност на стъпалата. Особено ръцете подпухват изключително болезнено. — Докторът прокара пръст по вените, изпъкнали от опаката страна на дланта му, за да покаже точното място на възпалението. — Това обострено състояние продължава от няколко дни до няколко седмици, след което плътта губи чувствителността си. Щом възпалението се успокои, ставите и сухожилията се съкращават; застиват в положението, което са заемали в покой по време на фазата на обостряне, подобно разкривените неестествено пръсти, които си виждал при някои от нашите пациенти.
— А очите?
Матеус показа с кимане, че е разбрал въпроса на Конрад.
— Наблюдаваш внимателно, брате. Вярно е, че тази остра фаза на проказата обхваща първо дланите и стъпалата, но преминава и към очите. Обикновено води до ослепяване: първо, защото ирисът се съсухря; второ, защото предизвиква парализа по цялото лице и пациентът не може да затваря клепачите си, за да се предпази от директната слънчева светлина. Точно затова обръщаме прокажените с гръб към слънцето.
Конрад отпусна глава. Приглади бялата си брада над гърдите и кимна.
— Значи всичко е вярно, всяка Леова дума. — Наред с вътрешното спокойствие го обзе и чувство на празнота, много близко до депресията — като загубата, която Розана му бе разказвала, че е изпитала след раждането; или каквато вероятно изпитва художникът в края на изтощителен период на рисуване.
— Брате?
Загрижеността в гласа на Матеус го сепна за миг. Изведнъж почувства необходимост да сподели всичките си изводи и заключения с доктора, да му разкаже всичко, случило се през последните три години, да сподели с него откритията си. Един начетен мирянин, който е по-малко застрашен от разкритията му, отколкото последовател на свети Франциск, би го изслушал с по-голямо търпение и съчувствие, отколкото братята му от ордена.
Думите, които можеха да променят завинаги историята на Францисканския орден, започнаха да се изливат от устата му в сумрачната стая в отдалечената долина, където се намираше болницата. Конрад говори за любовта на Франциск към прокажените, за Монте ла Верна и хвалебствията, които светецът е продиктувал оттам, за слепотата, сполетяла го, докато е бил в планината, за описанието на дона Джакома за това как е изглеждал мъртвият светец — снежнобялата кожа, раната от копие, наподобяваща роза, — как Елиас е скрил тялото на Франциск и как министрите на ордена са променили историята на неговия живот. Накрая разказа на доктора и за писмото на Лео и за собствените си усилия да разгадае неговия смисъл. Този смисъл сега му се виждаше толкова очевиден: бедното чедо Христово, прокаженият, комуто бе служил Лео, е не друг, а беднякът от Асизи, Il Poverello di Christo, Беднякът на Христос.
Матеус слушаше с благоговение, докато монахът разплиташе пред него кълбото на историята си.
— А вашият свети Франциск — попита той накрая, — никога ли не е твърдял, че е получил стигмата, никога ли не е обявил с думите на свети Павел ego stigmata Domini Jesu Christi in corpore meo porto — „Нося раните на нашия Бог Исус Христос в собственото си тяло“?
— Каза само „моята тайна си остава за мене си“. Но пък радостта му, изпитана на Монте ла Верна, е напълно обяснима. В дълбокото си смирение той винаги е търсил начини да се унижи. Би благодарил на серафима повече, задето го е дарил с проказа, отколкото за стигмата, вярвайки, че заслужава първото и е недостоен за второто. След Ла Верна е могъл да каже дословно като разпнатия Бог: „Аз пък съм червей, а не човек.“45 Могъл е да сподели унижението Христово, без да споделя славата на раните Му.