— Но все пак вярваш, че е видял ангела — попита Матеус, — въпреки че по онова време вероятно вече е бил ослепял?
Скептицизмът в тона на доктора обиди Конрад въпреки собствената му интерпретация на мъчението на Ла Верна.
— Слепецът вижда с вътрешното си око — обясни той. След кратко колебание додаде кротко: — Аз самият изпитах нещо подобно в непрогледната тъмнина на затворническата си килия.
Матеус се взря безмълвно в него за момент.
— Разбира се. Прости ми, брате. Гледам на явлението като медик. От чисто медицинска гледна точка например не би ме изненадало да науча, че човек, прекарал четирийсет дни в пост и в съзерцание на архангел Михаил и светото разпятие, би могъл да види пред себе си да се носи серафим, белязан с раните Христови. Духовното преживяване на свети Франциск на планината е по-показателно от кой да е физически факт.
— Какво имаш предвид? — попита Конрад.
— Когато император дари свой войник с някакво забележително отличие за храброст, хората посрещат войника с радостни възгласи. Макар че това отличие е само знак на храбростта, която го е спечелила. — Подръпна робата на гърдите си. — Пациентите ми гледат със страхопочитание и уважение алената ми роба, макар че тя не би означавала нищо без годините учение, които символизира. Следиш ли ми мисълта?
— Искаш да кажеш, че няма значение какво се е случило със свети Франциск във физическия смисъл на Монте ла Верна? Че духовността, допринесла за физическите белези, означава повече?
— Според мен като дълбоко вярващ, да се надяваме, християнин — да. За мен е по-вдъхновяващ животът му, устремен към духовното, какъвто аз самият се стремя да водя, отколкото някаква стигма, която не мога да проумея по никакъв начин, дори не мога да си представя.
Конрад се загледа пак в малката бучка на челото на Матеус.
— Макар че един ден и ти вероятно ще споделиш смирените му рани.
— Възможно. И отсега насетне ще се осланям на тази мисъл, за да притъпя симптомите на съжалението. — Матеус почука с пръст по масата, явно се колебаеше дали да продължи да говори. Накрая вдигна поглед към Конрад и додаде: — От чисто физическа гледна точка и бездруго никога не съм вярвал на историята за стигмата на свети Франциск.
В отговор на изненадата, изписана по лицето на Конрад, той вдигна обърнатите си с дланите нагоре ръце.
— Като студент по анатомия осъзнах, че е невъзможно нашият Бог да е бил пронизан през дланите, когато римляните са го приковали към кръста. Плътта там не би издържала теглото му в продължение на три часа, без да се разкъса. — С левия си палец Матеус притисна сухожилията на дясната китка. — За да го издържи, острието трябва да го е пронизало ето тук. А раните на свети Франциск, доколкото съм чувал, са се появили на дланите му. Аз самият съм се питал дали той наистина е получил кръстните рани; защо в такъв случай не се говори за драскотини от трънения венец по главата му? Ами четирийсетте камшични удара, които Исус е получил по гърба си? Не съм чувал светецът да е имал такива белези.
— Никога ли не си изразявал гласно съмненията си? — попита Конрад.
Матеус се изсмя.
— Точно ти ли ми задаваш този въпрос, след като едва си излязъл от затвора. Чувал ли си за монаха проповедник Тома от Аверса?
Конрад поклати глава.
— Едно време, докато уиех в Салерно, той проповядваше в Неапол. Според слуховете веднъж обругал стигмата публично. Вследствие на това папата му забранил да проповядва в продължение на седем години, което за един син на свети Доминик е все едно на францисканец да се запрети да е беден. Днес въпросният брат Тома е инквизитор в Неапол. Изкупва падението си, за което обвинява свети Франциск, като си го изкарва на твоите братя спиритуали и бавно и с наслада ги изтребва чрез различни изкусни мъчения.
Което ме връща към въпроса ти: не, брате, никога не съм изразявал гласно съмненията си, нито пък възнамерявам да го сторя. Не съм от онези, които пикаят срещу вятъра. — Матеус разтегли устни в характерната си усмивка. — Е, какво ще правиш с наученото току-що?
Конрад изсумтя и изви гръб.
— Ще разкажа всичко на брат Джироламо от Асколи, нашия нов генерал-министър. Мисля, че Бог нарочно кри истината от мен досега — до смъртта на Бонавентура. Джироламо е честен човек. Той ще знае как е редно да се постъпи.
Матеус подсвирна тихо и се изправи.