— Моля ви, брате Джироламо, изслушайте ме.
Генерал-министърът въздъхна, в очите му се четеше тъга и съчувствие, с каквито обикновено човек се отнася към умствено разстроените. Имах такива планове за теб, това казваше погледът му, но не съм и предполагал, че разсъдъкът ти е дотолкова увреден. Все пак даде знак на Конрад да продължи.
Конрад си пое дълбоко дъх и за пореден път се впусна да разказва за поклонничеството си. Докато водеше Джироламо стъпка по стъпка по същия път, който съвсем наскоро бе изминал с Матеус Англикус, генерал-министърът го слушаше със скръстени ръце. В един момент сключи длани зад гърба си и закрачи, свел глава, между фреската и централния олтар, като сегиз-тогиз поглеждаше към творбата. Когато монахът най-сетне стигна до края на разказа си, Джироламо все още не показваше никаква реакция.
— Брат Илуминато не ви ли сподели всичко това, когато заемахте поста? — попита Конрад. — Нима това не е част от тайната, която се предава от един генерал-министър на следващия? В затвора останах с впечатлението, че брат Джовани от Парма я знае. Поне ми намекна нещо подобно, без да го признава открито.
— Тази длъжност не е свързана с каквито и да е тайни — отвърна Джироламо. — Дали Елиас е създал подобен мит преди пет десетилетия, двамата с теб никога няма да узнаем с положителност. Епископ Илуминато може би знае, но не е споделил с мен подобна тайна. Пък и дори теорията ти да отговаря на истината, пак бих бил склонен да се придържам към решението на брат Елиас. Самият аз бих действал по същия начин при тези обстоятелства.
— Но това би означавало да разпространявате една лъжа. Защо? — Конрад стисна ръцете си в юмруци в ръкавите. — Свети Франциск не би одобрил подобна измама за нищо на света.
Джироламо се закова на място и огледа взряното в небитието лице от фреската. После очите му пак намериха Конрад.
— Преди да се оттегли на Монте ла Верна, свети Франциск вече е бил поверил ордена на Елиас — на назначения от самия него викарий. Прекарал е последните си дни в съзерцание, отдал себе си на светостта, а на Елиас е останала задачата да поеме практическото ръководство на разрастващата се организация.
— Въпреки това — продължи той — Франциск си остана символът на нашия орден, светецът, който вдъхновяваше младите мъже и жени да захвърлят богатството си и да се влеят в нашите редици, убеждаваше свещеници и прелати да се помирят, а миряните да преосмислят греховните си навици. Би ли допуснал Елиас да затворят този символ в болница, дори да е знаел с положителност кой е източникът на физическата трансформация на учителя ни? Би ли допуснал светът да заподозре нашия основател в толкова тежък грях, че Бог да го накаже с проказа? Повярвай, брате, свети Франциск би имал много по-малко влияние, дори да беше станал втори Йов, отколкото имаше като втори Христос.
Елиас по-добре от всеки друг разбираше същността на това положение. Ето защо, когато папата се почувства мотивиран да отдаде подобаваща почит на свети Франциск, не се намери друг по-квалифициран от Елиас, който да построи базиликата — проектът, за който твоите братя спиритуали толкова го хулиха. Елиас събра средствата и свърши работата с бързина, за каквато никой не бе и мечтал. И наистина, след като всичко приключи, постави подписа си върху сградата по най-смирен начин — Frater Elias precator — брат Елиас, грешник.
Джироламо приглади рошавата брада на Конрад, все едно беше букет, поднесен му от дете, и се вгледа съчувствено в лицето му.
— Закъсня с петдесет години с обвиненията си, брате. Ако Лео наистина е искал светът да узнае за болестта на Франциск, да го бе обявил приживе. Вместо това той е оставил това на теб. Не забравяй също така, че хората са склонни да вярват в каквото си пожелаят. Подозирам, че те са много по-склонни да възприемат разказите за стигмата на нашия Бог, отколкото за твоя Francesco Lebbroso.
Гласът на генерал-министъра отзвуча в просторния неф с недвусмислена категоричност. Докато бавно отпускаше хватката си на брадата на Конрад, черните, притихнали сенки от вътрешността на черквата постепенно се приближиха до олтара и се спряха там. Конрад си представи духовете на близките съратници на Франциск да се надигат от гробовете си в параклиса, свити в мрака, подтикващи го да продължи да опитва да покаже истината наяве.
— Но ние можем да го докажем — рече той. — Можем да ексхумираме останките му. Лекарят от „Сан Салваторе“ ме увери, че по скелета би могъл да каже дали свети Франциск е страдал от болестта.
— И как предлагаш да го направим? Никой не е успял да намери нито следа от тленните останки на нашия светец, откак Елиас ги скри.